Писмо от Кристин

Носталгията е болестно състояние. Заразяваш се като придаваш смисъл там, където го няма. Симптомите се състоят в загубата на твоя собствен.
Носталгията те държи буден и те къпе в студена вода. И аз съм носталгична, разболяна и в голяма степен самотна.

Мразя нова година, мразя суетата, фойерверките, "шампанското" дето струва лев и шийсет и се прави в индустриално мазе. Мразя безбройните на-здрави-ци произнесени от болно общество. И скапаната реч на президента. Или фактът, че думата се дава на политици в пъти повече, отколкото на писатели. Ние уж все имаме какво да кажем, а се оказва, че всъщност имаме какво да си премълчим. Като псувните към висшестоящи или първото "обичам те", което стискаме между зъбите си, за да боли по-малко от липсата на отговор.
Меланхолията е. Тъмносиньото и ежедневие, заключено в образа на разплакана жена на средна възраст, която пие бърбън от чаша за кафе. То е сила по-голяма от всички нас, сила, която ни прави безкрайно малки. Ние сме мравки в сянката на всеобщата тъга, с която сякаш се раждаме. Закодирана е в гените ни, никога няма да се измъкнем и това е най-красивата истина от всички грозни истини.
И сега, докато отпивам кубчетата лед на прилива на носталгията виждам по-ясно от всякога защо не мога да бъда това, което искам; защо не можем да бъдем това, което искаме.
Не е, защото не го искаме достатъчно.
Не е, защото не сме го заслужили още.
Не е, защото така е писано.
Не е, въпрос на карма.
Не е, защото някъде маха пеперуда, някъде танцува луда жена, някъде има торнадо-не.
Не мога да бъда това, което искам да бъда, защото никога не съм знаела какво искам да бъда.

Може би в хартата на човешките права трябва да се включи правото да бъдеш тъжен. Екзистенциално и вечно. Да спре да ни се натяква как трябва да сме щастливи или как всичко ще е по-добре утре или догодина. Мразя "догодина". Маразя "утре". Защо ми е пространство пълно с надежда и бъдеще? Аз искам моята зона на обич и минало.
Носталгията ме връща към първото падане на млечен зъб и първото падане от колело. Носталгията се разхожда още по улиците на Видин докато група хлапаци я задминават с лонгбордове. Носталгията наблюдава целувката на двама души, които никога няма да се видят повече, на мадридски площад, покрай който всичко се движи безкрайно бързо, макар точно на него времето да е спряло. Носталгията е и мъж, и жена. Толкова човечна, но и обезличена, бездушна, празна.
Не по-малко е болката от всичко, което знаеш, че няма да се случи, но си мечтал и почти предвкусвал. Носталгията включва разочарованието, от неща, които още не са се случили или чувствата, които изпитваме, когато едни случки страшно много приличат на други.
Носталгията плува смело под морското равнище, но се дави в малки чаши. Тя чупи, блъска, мрази, обича, гори, бяга, напуска, понякога дори забравя. Но най-често просто мълчи, гледа, спотайва се, помни...и жигосва. Бележи те завинаги, та дори евентуално да си тръгне, лесно да намери път обратно към теб.

И сега, както и след 24, и след 168, и след 8760 часа ще седя сама и ще гледам вътре в себе си, до колкото мога. Сигурно пак ще пукам кост по кост каквото ми попадне в тялото ми, ще дишам на пресекулки, може би ще ми е студено, може би горещо, но най-вероятно ще ми е просто дъждовно, вечно дъждовно. Ще гледам и наоколо, и през прозореца, и в другите. Ще гледам в книги и екрани и ще се влюбвам и изгубвам в непосетени улици, сълзливи монолози от оголените души на френското кино, онези хубави джаз песни, които те дърпат към време, в което никога не си живял, но помниш толкова добре и можеш да познаеш звукът му, вкусът му, дъхът му навсякъде.

Над всичко изплува само един урок. Обичай с пълно сърце, защото ако си меланхолик никога няма утре. Затова не знаем какви искаме да бъдем. Ослажда ни се да мислим за това какви са били хората преди нас. Хора, които не познаваме и не можем да срещнем, но с които се асоциираме така добре, че не можем да бъдем сигурни дали не са се преродили именно в нашето тяло. Всяка следваща година обаче ни отдалечава от времето, в което душата ни е закотвена.

Болестно състояние е, наречете ме луда. Симптомите променят трайно поведението на човек, изпращат го в дълбокия космос, хвърлят го в безтегловност и го карат напълно да губи почвата под краката си. Но моля разберете за мен и моята носталгия следното: не искаме да се лекуваме.

Последен разказ

В този, както и във всички останали случаи, в които знаех, че няма как да получа това, което искам, в душата ми се настани хлад. Мраз.
Мразът и омразата имат толкова много помежду си и ето, че сега чувствам и двете. Докато пуша на малката тераса и тръскам цигарата си, пепелта се разхвърча навсякъде, в един момент сякаш започва да пада от небето. След секунда осъзнавам, че наистина е така-вали сняг. Вятъра го вика, хваща го и го завихря и започва да го изпраща право в лицето ми. Снежинките срещат бузите ми и се разтапят.
Мисля си.
Предполагам, че като човешко същество това трябва да е основната ми функция. Да мисля и чрез мисълта си да строя, да градя, да се извисявам. Само дето моите мисли ме разрушават и пак съм оставена да се чувствам никой и нищо.
Чувството на “никак” е по-дълбоко и пагубно от чувството на мраз. Подобно на студа омразата, ако не е там прекалено дълго разбира се, просто полепва по кожата ти и ти е обвивка, но не е непробиваема, може да се махне, да се изчисти, да се поправи.
Аз мога ли да се поправя?
Отпивам последната глътка от кафето си. Вече е изстинало. Гадно е. Също като първата ми глътка кафе някога. Тогава то имаше вкус на омраза. Сега има вкус на мен.
Ти си това, което ядеш. Или пиеш?
Ще ми се да не бях продукт на миналото си. Ще ми се да бях това, което ям, а не това, което ме изяжда отвътре. Пак щях да съм боклук, но по-малко. Всеки един човек, който е посегнал към душата ми, особено ако е бил непредвиден и неканен, е започнал да взима, оказва се, много повече, отколкото му се полага. От една страна, защото аз позволявам, от друга, защото всички сме така огладнели да ни се дава.
Възползваме се от любов, която нямаме, която не можем да върнем, която не ни принадлежи.
Не искам да е насилено. Не искам да ни боли, не искам да се сърдим, караме, мразим. То така или иначе, това са лесните варианти. Друго е да се сбогуваш с егоизма и да дадеш нещо на някого. Но предполагам не можем или не трябва, или не е сега момента и всякакви други извинения и оправдания.
Прости ми. Просто не искам да давам повече по много. Страх ме е.
Не знам как или защо те обикнах. На моменти, повярвай, наистина изглеждаше сякаш е взаимно и това ме подлъга да се саморазруша. Винаги, срещайки огледална душа, се разпадам на съставните си части и започвам с малкото си останало съзнание да ги обикалям, да ги преподреждам, да се опитвам да ги преподредя. Да се опитвам.
А огледалото е криво.
Но дори да се подредя перфектно ти ще си останеш хаос. Това за мен не е проблем, но за теб сякаш ще бъде. Тежи ми така. Сигурно и на теб ще дотегне. А не искам да е тежко. Особено за теб.
Мисля си. А искам просто да спра да мисля. Да сваля всички филтри, зашити пред устата ми и в гърлото ми. Да се освободя от себе си. Виж, такава съм тъпачка.
Толкова много думи изписах, а още не съм ти казала, че те обичам.
Но стига и от това. Не трябва. Не искам. Не мога.
Отивам пак на терасата. Дано да не стопя снега.

Pandora

Пречупване

В този студен ноемврийски понеделник последното нещо, което исках да правя е да излизам от нас. Но, уви, налагаше се. Все някой трябва да изкарва пари. Автобусът беше застинал неподвижно зад огромната колона от коли, която чакаше светофара отново да смени цвета си. Капките дъжд вместо поетично да се търкалят по прозореца директно влизаха през стария ръждясал таван на автобуса.

София-град-душеяд.

Бях се облегнала на мръсната, вмирисана седалка и се опитвах да се концентрирам в нещо различно от двете мисли, които прогаряха съзнанието ми-едната, колко много искам да се прибера, а другата, колко много искам да го видя отново.

По принцип той се возеше със същата автобусна линия и се качваше на предходната спирка, която сега отминавахме, всеки ден в един и същи час. Подозирах, че работи близо до мен в някоя от тези потискащи стъклени офис-сгради. Но къде ли беше сега?
Все тая. И без друго нямаше да го заговоря. Какво имам да си кажа с един непознат? А е толкова студено и мрачно...

В последните седмици бях все така потънала в работа и не спях добре. Добрите стари кошмари се завърнаха с пълна сила и всяка нощ виждах едно и също:
Хубав летен ден, опитвам се да стигна до дома на родителите си в родния ми град, хващам една улица, по която се стига напряко, но стъпя ли на нея започвам да се движа адски бавно, а всичко около мен-да става бързо. Стъмва се преди да съм се усетила и иззад дърветата по тротоарите излизат стотици хора, един по един. Те всички се усмихват и в началото изглеждат добронамерени, но изведнъж започват да се смеят зловещо, повечето от тях вадят ножове или други видове хладно оръжие. Други крещят след мен и ме викат по име. Аз се опитвам да тичам, но всичко е толкова тягостно и бавно, сякаш към краката ми са завързани тежести. В момента, в който стигам края на улицата се появява ярка светлина и всичко изчева. Събуждам се обляна в пот и сълзи.

Подсъзнателно всеки ден в автобуса, на път за работа, се опитвах да осмисля този повтарящ се сън. Защо всеки път избирам пряката улица, знаейки, че не е безопасна? Какви са тези хора? Светлината накрая какво символизира? И всеки ден, отивайки към работа виждах този човек да се качва в автобуса и забравях за този и всички други кошмари, които някога съм имала. Без причина, той носеше в душата ми ненадейно спокойствие.

Автобусът рязко наби спирачки. Чуха се множество клаксони и се подхвърлиха псувни. Типично. Една леличка изцъка недоволно, като че ли тя щеше да се справи по-добре с управлението на тоя изгнил рейс.

Душевад.

Ето я следващата спирка. До работа ми остават едва около 10 минути път. Нямам търпение да сляза. Неочаквано обаче нещо разми тази мисъл. Мъжът от автобуса се качи, целият измокрен, с много кални обувки, а и раницата му явно преди малко се бе скъсала-носеше я в ръка, но въпреки това неговото изражение бе безкрайно приветливо и спокойно. Той се приближи към мен.

-Свободно ли е? - попита.

Кимнах. Изведнъж забравих всички думи, които знам, но пък за момент забравих и всичките си ежедневни проблеми.

Денят и нощта спряха да ме преследват и се облегнах още веднъж на седалката, този път без капка напрежение в мускулите си.

След малко усетих, че той ме гледа. Огледах го и аз. Имаше лунички, повече в лявата половина на лицето, тъмни очи, но светъл поглед, леко чуплива коса, сега влажна. Понечих да кажа нещо, но думите се блъскаха в зъбите ми и се оттласкаваха с метри назад, падаха обратно по целия ми въздухопровод и потъваха в белите ми дробове.

Той обаче ме изпревари:

-Някога имала ли сте чувството, че докато вървите краката ви натежават и потъвате в земята?

Преди дори да понеча да отговоря той подаде ръката си.

- Азраел, приятно ми е.

Хванах ръката му и това е последното нещо, което си спомням преди катастрофата. Кой ли го беше кръстил на ангела на смъртта?

Paradox
Христина Тодорова

Направо, вляво и надолу

Стаята беше изпълнена със смесения мирис на пръдня и пот, слънцето печеше и не щадеше потящите се, а пърдящият Никола не щадеше нас. 

Госпожата по рисуване усети миризмата и зададе логичния за ситуацията въпрос: Кой го направи?

 А в този момент си мисля колко ми се пуши, усещам кутията цигари в джоба ми, вече си мечтая за това как ще изляза от стаята, после направо по коридора, вдясно, излизам от даскало, свивам в ляво и надолу ще видя…

Върху празния лист на чина се спусна ръка, предизвикваща силен шум, който ме изкара от представата ми за мечтаната цигара в този горещ ден.

“Защо не рисуваш?”

Не ми се рисува.

“А какво ти се прави?”

Нищо.

А само как ми се пуши, учителката ме гледа тъпо, въздуха се изпълва с гнева и, миризмата на пот и пръдня, примесен и с лек мирис на трева. Щом някой си свива значи до края на часа остават максимум десет минути, а ако този някой е от по-опитните даже 5. Тогава чувам:

“До края на часа да си нарисувал нещо!”

Рисувам цигара и кафе, понеже за това си мисля, на фон е лятното слънце и морето. Пуши ми се. Груба скица за 5 минути. Звънецът все още не бие, моля момичето зад мен за боя, Ивана се казва тя, няма значение, пуши ми се. Грубо разнасям по листа боя, цветовете се смесват, не ме интересува, пуши ми се. Госпожата ме гледа, усмихва се, звънецът бие, ставам.

“Стой!”-чувам зад себе си. Какво още иска?

А на мен  ми се пуши, мамка му, гледам през нея.

“Много е красиво.”

Излизам, не се сдържам, бръквам за цигарите-паднали са, връщам се в стаята. Госпожата ги държи в ръка.

“Вредно е.”

Знам, може ли да ми ги дадете.

“Защо, за да се тровиш?”

Мой проблем си е.

“Аз се тровя, но ти не трябва.”

А защо Вие може да се тровите, а аз не?

“Няма да ти отговоря и няма да ти ги върна.”

Но въпреки това-мои са.

Замислям се, че не трябва да държиш такъв тон на възрастен човек, но мамка му, пуши ми се.

“Е и? Ваще ти дават пари, на тях ще ги дам, техни са.”

Това са си моите пари, на мен трябва да ги върнете.

“Ето ти една и излизай от стаята. Другите ще ги получиш при следващата рисунка.”

Взех цигарата, така и не получих останалите, след 2 дена вече ги беше изшушила, но точно тогава нямаше значение за мен. Слизах бясно по стълбите с едната цигара в уста. Въртеше ми се едно и също в главата-мисълта за цигарата и още една. 

Запалих. Остана само другата мисъл...
И ето я пред мен, нея ,това за което чаках цял час. Да я видя, как тялото и гори под слънцето. Чаках толкова много време просто за да пушим заедно. За пет минути, през които да я целуна пет пъти за любов, да я прегърна три пъти за щастие и веднъж да и кажа “здрасти” и още веднъж “чао”. И двата пъти да съм изпълнен с радост. Първият път, че я виждам, вторият-че съм я видял.

Не ми се пуши. Не цигарите са моето бягство от реалността, а тя. Но има един проблем.
Твърде често бягам.

автор: Идиот в хаоса

редакция: Христина Тодорова

Време

Ти искаш да убиваш време.
Не виждаш ли, че времето убива нас?
Бавно или бързо-все към края ни занася,
където ни приспива, изпадаме във вечен транс.

Ти искаш да си губиш времето,
загубен си вече, повярвай ми,
скоро ще си прашинка минало
и това ще се случи без ярки спомени.

Аз искам да живея, но знам,
без време всичко ще свърши.
Затова сега се вплитам в това,
което със сладка отрова ме мъчи.

Тъпо стихотворение без заглавие и ритъм

Ти си вятър
и цигарен дим,
разпилян в милиони бели дробове.

Аз съм заземена
като паметник,
вечност, която не иска да умре.

Когато се разбиваш в мен
чувам прекалено много шумове.
Не могат да ги поберат дори великите ни умове.

Но друго е.
Когато се разбиваш в мен
боли, но поне се чувствам човек.

Ти си пушек,
слабост и щастие
без радост.

А аз съм добра
само в това
да казвам на другите какво са и не са.

Хармония и Хаос

Има ли нужда да ти пращам писмо
или ще видиш горящия знак във небето?
За да разбереш, че желание имам едно,
да сплитам ръце със ръцете ти.

И да ми четеш стихове, в които няма любов,
написани за жените преди мене.
Да ме галиш с пръсти, сякаш допряни до Бог,
които да лекуват по-добре от времето.

Знаеш ли вече, че това е различно
и ако не, как по-ясно да ти го покажа?
Рядко е да си с някой, който дава ти всичко,
който подрежда хаосът, когато животът е каша.

И когато безпътни се питаме "какво",
изпразнили поредното зелено стъкло
аз отново ще имам желание едно,
да държа до сърцето ми и твоето.

Лято: последно

Понякога виждам те денем,
понякога пък-насън
бродиш из мойта постеля.
Будиш ме, викаш ме вън.

Сядаш и гледаш през мене,
чувствам се толкова сама.
Спомням си тайно за тебе,
мисля си милион неща.

Гледам отново през прозореца
и виждам непозната страна
на стария град, в който всяка улица
си мислех, че познавам до сега.

И чувайки същата песен,
запявам със затворена уста.
Сезонът бавно се сменя,
но бързо настъпва нощта.

И ето през пушека минавам,
нашите бели дни догарят свято
и всички обличат се в черно
за погребението на поредното лято.

дъх

традиции и ритуали,
чорапи със сандали
и още милион неща,
които не работят

такава е и любовта ни,
не функционира,
но ние я храним
с каквото намерим в кофата

буря и изтрезняване
луди дни и разболяване
ширим с поглед пътя,
шарим с огън света

тялото ми казва
с душата ми какво не е наред-
аз пропускам да я слушам
и бързо стремя се към нов куплет

бягам от себе си,
в рани и белези,
окичена съм
от живота

и с последни сили
гледам в небето синьо,
дъх поемам...
и някак вярвам ти отново

изтръгвам от езика си
"carpe diem"
докато кръвта ми капе
по пода

дали за лудостта ще открием лекарство
или пък пак ние,
ще умуваме и пием
докато не умрем от богатство

Тропичен хлад

Вкусвам нещо
като разграждащ се метал.
И кълна се, няма общо
с обецата под езика ми.

По-скоро съм захапала острието на ножа,
с който се опитах да отрежа дните си.

Виждам пред мен безброй много петна
и само една човешка фигура.
Уви, не е моята,
но отивам да я попитам как е.

Тя се обръща ту с лице, ту с гръб към мен.
Мисля, че отново не съм решение, а проблем.

Усещам хлад по настръхналата си кожа,
а всички се оплакват от жегата.
Май счупен е в мен термометъра,
както и всяко друго мерило.

Не мога да намеря нито слънце, нито сянка,
които да ме накарат да се чувствам жива.

Шишета празни с кал

Познавам много хора,
но най-добрите ми приятели са бутилки.
Твърде много дни вече
ги пресушавам като реки.
Докато не остане само нощ,
мой враг, окъпан в разкош,
строг и справедлив вожд,
който за закуска ти сервира
сълзите ти от снощи.
Все на нож сме,
пияни и порочни
с молитви да надскочим
всичко, което ни тормози.
Прескачаме мокрите локви
и падаме в калта наоколо,
чудим се къде сме сбъркали,
а живота ни е всъщност тържество.
Ще избера да пирувам с мъката
докато вие се опитвате да изчистите калта.
А ако нищо не проработи ще се застрелям от упор.
Няма нищо страшно ако погледнеш отвъд дулото.

Познавам твърде много хора.
Изпразнени от съдържание-
наричам ги шишета,
но са също така чичаци и гадове.
С вечните гладове,
ненаситни, потънали в ядове.
А времето ни младо е,
но неизбежно и то ще остарее.
И да се бавим, и да го изпреварим-
все ще умрем.
И макар че всеки ден е необикновен
ние все още не умеем
да виждаме
отвъд всяко ръкостискане
и все бъркаме ляво и дясно,
тяло и душа.
Не ни трябва полярност,
трябва ни малко среда.
Ще избера да пирувам със скуката,
докато вие се опитвате да търсите разнообразие.
А ако нищо все пак не проработи
и накрая остана напълно сама
ще си събера в торбата малко вятър
и и аз ще отлетя.

Театър

Кажи го пак.
Но по-ядосано.
Сякаш никога няма да простиш
на себе си.

Сякаш наистина ще изгориш
през думите на героя си.
Тогава изненадай всички
и се самозапали.

Не, не метафорично.
Наистина, залей се с бензин.
Изчезни.
Напусни този свят драматично.

Знаеш, че това искат всички.
Те не могат да преборят себе си,
те искат да влязат във филма,
те искат да гледат театъра.

Но ги е страх да участват.

Желания

На А.

Не мога да пиша за теб.
Та какво да кажа за съвършенството?
Не че всичко е цветя и рози,
но ти си щастие в големи дози.

И усмивки споделяме
всеки път, до безкрай
караш ме да вярвам, че земята
наистина е рай.

Ти си топъл бриз
и ефирен пясък.
Ти си огледалната водна повърхност
и слънчевият отблясък.

Ти си мир, храм, дом.
Ти храниш моята душа,
даваш ми покой, подслон.
Топлина си ти.

И аз имам желания
за теб и зa небесни мечтания.
Аз и твоето звездно обаяние,
наистина не ще бъдем вече сами.

Компас

Знам, че караме без посока,
но може ли да ми кажеш накъде отиваме?
Моля те, дай ми насока,
искам правилно да се разбираме.

Ще гледаме ли залеза от високо,
ще стигнем ли до морето,
ще преплуваме ли реката,
ще забравим ли за времето?

Искам да спя под звездите,
да обичам себе си, в облаците да витая
и да чувствам свобода,
но единствено мога за това да мечтая.

Ами какво ако ме намерят замръзнала
или удавена, предадена,
от тялото си, от ума си.
Какво ако накрая загубя и себе си?

Лято: поредно

Няма лошо в промените!
Защо тогава ме боли
всеки път щом сезонът сменя се
или започне да вали?

Когато чезнат стари спомени
и никнат нови във забрава;
И утрото остава тъмно
щом знам, че и то си заминава.

Не искам да остана в нищото,
което наричаме и настояще.
Обичам стария добър живот
не мога аз да се оплача.

Но нека всеки тръгне си по своя път
и дано намери се щастлив.
Аз ще се опитам да опиша порива,
който ме тласка и жива ме държи.

Ще се опитам да запомня всеки цвят
от миналото, което всички виждат черно-бяло.
Искам да запомня и този град,
който мен някой ден ще ме забрави.

Запетаи

Колко мастило изхабих за запетаи,
които никога не исках да напиша.
Неправилно е, но това не е тайна,
а смелостта ми май напълно липсва.

омръзна ми да бъда роб на всяко правило,
което наложила съм си сама
искам и аз да бъда изведена от сложност,
да се науча и на простота

но това са дарове само за хората
които с поглед карат цвеятята да цъфтят
с молитви до бога лекуват болните
и светят силно дори и в смъртта

Не е за хората, които вече нямат вяра в Него,
които будят се с тревога
и с напразни надежди ден за ден живеят.
Не е за плевелите, тръните, бръшляните.

Ние, криворазбраните,
които опитваме се все да поясним,
ще пишем, спазвайки всяко правило,
съвсем ще ни се подиграват ако грешим.

спънка \ \ самота

прескачам кактуси
и псувам шофьора,
който кара на втора

и ме спъва

набивам спирачка
пиша точка,
в общи линии-бягам:

от поредната тема
добре заредена
с доста лоша енергия

нямаш ти време,
а ето няма ме и мене
нека се лъжем, докато не ни омръзне.

доста свободно
писане на свободомислещ
автор на ниска заплата

нямам време да прочета,
за мен какво пише,
затова не отварям писмата

аз просто негодувам,
чувствам, че нещо не е наред

но пак те целувам, о самота моя,
защото най-добре ми е с теб.

Преходно

Не знам дали някога ще разбера
полета на пеперудата,
миграцията на птиците,
преходността на живота.

Но знам, че страшно много ми харесва
да те гледам в очите, да те докосвам по врата,
да си мисля, че не си далече,
да се чувствам сякаш ще умра-

-във всеки момент, но
не съм била на по-безопасно място
от ръцете ти.
Безопасно е и разстоянието помежду ни.

Май се влюбвам,
май политам,
май падам надолу с главата.
Преходно е.

Филм

Написах в главата си толкова поеми за теб, 

които никога никой не ще изтече наглас.

Но това не е една от тях.

Избягах от себе си и всичко познато.

Само за да чуя “браво”

Престраших се да дишам по-силно, отколкото някога викала съм.

Престраших се да пиша повече,

Отколкото някога писала съм.

Осмелих се и да чувствам страх

В пъти повече от здравословното.

И ето ме още тук-там

дишам, и пиша, и плача

Повече, отколкото го правят по филмите.

Голямо кино е животът ми

И така диво днес играя във филма.

Защото какво друго ще ми остане иначе-

ще се чувствам празна и куха.

Магия

Тя мисли като дявола
и дяволът самата тя е,
но някак по-
нежна,
по-мила,
по-добра е.

Но не е ангел,
не изобщо;
Би те застреляла
с една дума само
без да и мигне окото.

Би те накарала
ти сам да се мразиш,
защото недостоен си
от други да я пазиш.

Тя пари като огъня,
по-ледена от планинската вода е,
тя е диво съвършенство,
нелепа красота е.

Тя е толкова повече,
че дори на теб ти се струва много.
Била е тук толкова време,
а винаги е съвършено нова.

И ти винаги ще се надяваш
някой ден да бъде твоя…
Съжалявам, но Тази жена е магия
и ще бъде само своя.

Бяло вино от южна африка

не съм просто планета,
аз съм късче от вечността.

устойчива и здрава земя,
но много често вали.
ще потънеш в калта
на моите сълзи.

устойчива здрава земя,
но и на нея огън гори,
изпепеялва всичко на пътя си,
а на пътя ми си и ти

Дж.аз

Искаш ли да си помълчим 

на по цигара,

джаз музика и приглушени светлини.

Да си кажем всичко по пътя към нас,

а засега нека просто помълчим.

В тишината на гласовете си да открием

най-големите дълбини,

да се прегърнем без да се докосваме,

защото така трябва, нали?

А аз ще се чудя колко точно си се променила

щом ме гледаш със същите очи.

Но не ме разбирай грешно, напротив,

аз знам, пораснала си,

но същите грешки правиш

и после пак ще те боли.

Аз ще се опитам да те вдигна от дъното,

да те изтупам от прахта,

но стара съм вече, недъгава,

трудно ми е да правя това.

И сърцето ти твърде голямо е,

и сърцето ти твърде влюбчиво е, и сърцето ти твърде ранимо е,

но ни е тъй трудно да се изолираме...

Обичам те.

Ето, за първи път го казвам.

Аз винаги ще ти прощавам,

аз винаги ще те спасявам.

Ти си най-добрият ми приятел.

Ти всичко от мене видя…,

Всъщност има още,

но ти знаеш повече от света.

Та нека сега помълчим

на тази бледа лунна светлина.

Нека вече да не спорим за ничия вина.

Нека запалим по цигара,

Да видим отраженията си в дима.

Нека си пуснем джаз

и нека изключим света.