Мразът и омразата имат толкова много помежду си и ето, че сега чувствам и двете. Докато пуша на малката тераса и тръскам цигарата си, пепелта се разхвърча навсякъде, в един момент сякаш започва да пада от небето. След секунда осъзнавам, че наистина е така-вали сняг. Вятъра го вика, хваща го и го завихря и започва да го изпраща право в лицето ми. Снежинките срещат бузите ми и се разтапят.
Мисля си.
Предполагам, че като човешко същество това трябва да е основната ми функция. Да мисля и чрез мисълта си да строя, да градя, да се извисявам. Само дето моите мисли ме разрушават и пак съм оставена да се чувствам никой и нищо.
Чувството на “никак” е по-дълбоко и пагубно от чувството на мраз. Подобно на студа омразата, ако не е там прекалено дълго разбира се, просто полепва по кожата ти и ти е обвивка, но не е непробиваема, може да се махне, да се изчисти, да се поправи.
Аз мога ли да се поправя?
Отпивам последната глътка от кафето си. Вече е изстинало. Гадно е. Също като първата ми глътка кафе някога. Тогава то имаше вкус на омраза. Сега има вкус на мен.
Ти си това, което ядеш. Или пиеш?
Ще ми се да не бях продукт на миналото си. Ще ми се да бях това, което ям, а не това, което ме изяжда отвътре. Пак щях да съм боклук, но по-малко. Всеки един човек, който е посегнал към душата ми, особено ако е бил непредвиден и неканен, е започнал да взима, оказва се, много повече, отколкото му се полага. От една страна, защото аз позволявам, от друга, защото всички сме така огладнели да ни се дава.
Възползваме се от любов, която нямаме, която не можем да върнем, която не ни принадлежи.
Не искам да е насилено. Не искам да ни боли, не искам да се сърдим, караме, мразим. То така или иначе, това са лесните варианти. Друго е да се сбогуваш с егоизма и да дадеш нещо на някого. Но предполагам не можем или не трябва, или не е сега момента и всякакви други извинения и оправдания.
Прости ми. Просто не искам да давам повече по много. Страх ме е.
Не знам как или защо те обикнах. На моменти, повярвай, наистина изглеждаше сякаш е взаимно и това ме подлъга да се саморазруша. Винаги, срещайки огледална душа, се разпадам на съставните си части и започвам с малкото си останало съзнание да ги обикалям, да ги преподреждам, да се опитвам да ги преподредя. Да се опитвам.
А огледалото е криво.
Но дори да се подредя перфектно ти ще си останеш хаос. Това за мен не е проблем, но за теб сякаш ще бъде. Тежи ми така. Сигурно и на теб ще дотегне. А не искам да е тежко. Особено за теб.
Мисля си. А искам просто да спра да мисля. Да сваля всички филтри, зашити пред устата ми и в гърлото ми. Да се освободя от себе си. Виж, такава съм тъпачка.
Толкова много думи изписах, а още не съм ти казала, че те обичам.
Но стига и от това. Не трябва. Не искам. Не мога.
Отивам пак на терасата. Дано да не стопя снега.
Pandora
Няма коментари:
Публикуване на коментар