Направо, вляво и надолу

Стаята беше изпълнена със смесения мирис на пръдня и пот, слънцето печеше и не щадеше потящите се, а пърдящият Никола не щадеше нас. 

Госпожата по рисуване усети миризмата и зададе логичния за ситуацията въпрос: Кой го направи?

 А в този момент си мисля колко ми се пуши, усещам кутията цигари в джоба ми, вече си мечтая за това как ще изляза от стаята, после направо по коридора, вдясно, излизам от даскало, свивам в ляво и надолу ще видя…

Върху празния лист на чина се спусна ръка, предизвикваща силен шум, който ме изкара от представата ми за мечтаната цигара в този горещ ден.

“Защо не рисуваш?”

Не ми се рисува.

“А какво ти се прави?”

Нищо.

А само как ми се пуши, учителката ме гледа тъпо, въздуха се изпълва с гнева и, миризмата на пот и пръдня, примесен и с лек мирис на трева. Щом някой си свива значи до края на часа остават максимум десет минути, а ако този някой е от по-опитните даже 5. Тогава чувам:

“До края на часа да си нарисувал нещо!”

Рисувам цигара и кафе, понеже за това си мисля, на фон е лятното слънце и морето. Пуши ми се. Груба скица за 5 минути. Звънецът все още не бие, моля момичето зад мен за боя, Ивана се казва тя, няма значение, пуши ми се. Грубо разнасям по листа боя, цветовете се смесват, не ме интересува, пуши ми се. Госпожата ме гледа, усмихва се, звънецът бие, ставам.

“Стой!”-чувам зад себе си. Какво още иска?

А на мен  ми се пуши, мамка му, гледам през нея.

“Много е красиво.”

Излизам, не се сдържам, бръквам за цигарите-паднали са, връщам се в стаята. Госпожата ги държи в ръка.

“Вредно е.”

Знам, може ли да ми ги дадете.

“Защо, за да се тровиш?”

Мой проблем си е.

“Аз се тровя, но ти не трябва.”

А защо Вие може да се тровите, а аз не?

“Няма да ти отговоря и няма да ти ги върна.”

Но въпреки това-мои са.

Замислям се, че не трябва да държиш такъв тон на възрастен човек, но мамка му, пуши ми се.

“Е и? Ваще ти дават пари, на тях ще ги дам, техни са.”

Това са си моите пари, на мен трябва да ги върнете.

“Ето ти една и излизай от стаята. Другите ще ги получиш при следващата рисунка.”

Взех цигарата, така и не получих останалите, след 2 дена вече ги беше изшушила, но точно тогава нямаше значение за мен. Слизах бясно по стълбите с едната цигара в уста. Въртеше ми се едно и също в главата-мисълта за цигарата и още една. 

Запалих. Остана само другата мисъл...
И ето я пред мен, нея ,това за което чаках цял час. Да я видя, как тялото и гори под слънцето. Чаках толкова много време просто за да пушим заедно. За пет минути, през които да я целуна пет пъти за любов, да я прегърна три пъти за щастие и веднъж да и кажа “здрасти” и още веднъж “чао”. И двата пъти да съм изпълнен с радост. Първият път, че я виждам, вторият-че съм я видял.

Не ми се пуши. Не цигарите са моето бягство от реалността, а тя. Но има един проблем.
Твърде често бягам.

автор: Идиот в хаоса

редакция: Христина Тодорова