Вкусвам нещо
като разграждащ се метал.
И кълна се, няма общо
с обецата под езика ми.
По-скоро съм захапала острието на ножа,
с който се опитах да отрежа дните си.
Виждам пред мен безброй много петна
и само една човешка фигура.
Уви, не е моята,
но отивам да я попитам как е.
Тя се обръща ту с лице, ту с гръб към мен.
Мисля, че отново не съм решение, а проблем.
Усещам хлад по настръхналата си кожа,
а всички се оплакват от жегата.
Май счупен е в мен термометъра,
както и всяко друго мерило.
Не мога да намеря нито слънце, нито сянка,
които да ме накарат да се чувствам жива.
Няма коментари:
Публикуване на коментар