Лято: последно

Понякога виждам те денем,
понякога пък-насън
бродиш из мойта постеля.
Будиш ме, викаш ме вън.

Сядаш и гледаш през мене,
чувствам се толкова сама.
Спомням си тайно за тебе,
мисля си милион неща.

Гледам отново през прозореца
и виждам непозната страна
на стария град, в който всяка улица
си мислех, че познавам до сега.

И чувайки същата песен,
запявам със затворена уста.
Сезонът бавно се сменя,
но бързо настъпва нощта.

И ето през пушека минавам,
нашите бели дни догарят свято
и всички обличат се в черно
за погребението на поредното лято.

дъх

традиции и ритуали,
чорапи със сандали
и още милион неща,
които не работят

такава е и любовта ни,
не функционира,
но ние я храним
с каквото намерим в кофата

буря и изтрезняване
луди дни и разболяване
ширим с поглед пътя,
шарим с огън света

тялото ми казва
с душата ми какво не е наред-
аз пропускам да я слушам
и бързо стремя се към нов куплет

бягам от себе си,
в рани и белези,
окичена съм
от живота

и с последни сили
гледам в небето синьо,
дъх поемам...
и някак вярвам ти отново

изтръгвам от езика си
"carpe diem"
докато кръвта ми капе
по пода

дали за лудостта ще открием лекарство
или пък пак ние,
ще умуваме и пием
докато не умрем от богатство

Тропичен хлад

Вкусвам нещо
като разграждащ се метал.
И кълна се, няма общо
с обецата под езика ми.

По-скоро съм захапала острието на ножа,
с който се опитах да отрежа дните си.

Виждам пред мен безброй много петна
и само една човешка фигура.
Уви, не е моята,
но отивам да я попитам как е.

Тя се обръща ту с лице, ту с гръб към мен.
Мисля, че отново не съм решение, а проблем.

Усещам хлад по настръхналата си кожа,
а всички се оплакват от жегата.
Май счупен е в мен термометъра,
както и всяко друго мерило.

Не мога да намеря нито слънце, нито сянка,
които да ме накарат да се чувствам жива.

Шишета празни с кал

Познавам много хора,
но най-добрите ми приятели са бутилки.
Твърде много дни вече
ги пресушавам като реки.
Докато не остане само нощ,
мой враг, окъпан в разкош,
строг и справедлив вожд,
който за закуска ти сервира
сълзите ти от снощи.
Все на нож сме,
пияни и порочни
с молитви да надскочим
всичко, което ни тормози.
Прескачаме мокрите локви
и падаме в калта наоколо,
чудим се къде сме сбъркали,
а живота ни е всъщност тържество.
Ще избера да пирувам с мъката
докато вие се опитвате да изчистите калта.
А ако нищо не проработи ще се застрелям от упор.
Няма нищо страшно ако погледнеш отвъд дулото.

Познавам твърде много хора.
Изпразнени от съдържание-
наричам ги шишета,
но са също така чичаци и гадове.
С вечните гладове,
ненаситни, потънали в ядове.
А времето ни младо е,
но неизбежно и то ще остарее.
И да се бавим, и да го изпреварим-
все ще умрем.
И макар че всеки ден е необикновен
ние все още не умеем
да виждаме
отвъд всяко ръкостискане
и все бъркаме ляво и дясно,
тяло и душа.
Не ни трябва полярност,
трябва ни малко среда.
Ще избера да пирувам със скуката,
докато вие се опитвате да търсите разнообразие.
А ако нищо все пак не проработи
и накрая остана напълно сама
ще си събера в торбата малко вятър
и и аз ще отлетя.

Театър

Кажи го пак.
Но по-ядосано.
Сякаш никога няма да простиш
на себе си.

Сякаш наистина ще изгориш
през думите на героя си.
Тогава изненадай всички
и се самозапали.

Не, не метафорично.
Наистина, залей се с бензин.
Изчезни.
Напусни този свят драматично.

Знаеш, че това искат всички.
Те не могат да преборят себе си,
те искат да влязат във филма,
те искат да гледат театъра.

Но ги е страх да участват.

Желания

На А.

Не мога да пиша за теб.
Та какво да кажа за съвършенството?
Не че всичко е цветя и рози,
но ти си щастие в големи дози.

И усмивки споделяме
всеки път, до безкрай
караш ме да вярвам, че земята
наистина е рай.

Ти си топъл бриз
и ефирен пясък.
Ти си огледалната водна повърхност
и слънчевият отблясък.

Ти си мир, храм, дом.
Ти храниш моята душа,
даваш ми покой, подслон.
Топлина си ти.

И аз имам желания
за теб и зa небесни мечтания.
Аз и твоето звездно обаяние,
наистина не ще бъдем вече сами.

Компас

Знам, че караме без посока,
но може ли да ми кажеш накъде отиваме?
Моля те, дай ми насока,
искам правилно да се разбираме.

Ще гледаме ли залеза от високо,
ще стигнем ли до морето,
ще преплуваме ли реката,
ще забравим ли за времето?

Искам да спя под звездите,
да обичам себе си, в облаците да витая
и да чувствам свобода,
но единствено мога за това да мечтая.

Ами какво ако ме намерят замръзнала
или удавена, предадена,
от тялото си, от ума си.
Какво ако накрая загубя и себе си?

Лято: поредно

Няма лошо в промените!
Защо тогава ме боли
всеки път щом сезонът сменя се
или започне да вали?

Когато чезнат стари спомени
и никнат нови във забрава;
И утрото остава тъмно
щом знам, че и то си заминава.

Не искам да остана в нищото,
което наричаме и настояще.
Обичам стария добър живот
не мога аз да се оплача.

Но нека всеки тръгне си по своя път
и дано намери се щастлив.
Аз ще се опитам да опиша порива,
който ме тласка и жива ме държи.

Ще се опитам да запомня всеки цвят
от миналото, което всички виждат черно-бяло.
Искам да запомня и този град,
който мен някой ден ще ме забрави.

Запетаи

Колко мастило изхабих за запетаи,
които никога не исках да напиша.
Неправилно е, но това не е тайна,
а смелостта ми май напълно липсва.

омръзна ми да бъда роб на всяко правило,
което наложила съм си сама
искам и аз да бъда изведена от сложност,
да се науча и на простота

но това са дарове само за хората
които с поглед карат цвеятята да цъфтят
с молитви до бога лекуват болните
и светят силно дори и в смъртта

Не е за хората, които вече нямат вяра в Него,
които будят се с тревога
и с напразни надежди ден за ден живеят.
Не е за плевелите, тръните, бръшляните.

Ние, криворазбраните,
които опитваме се все да поясним,
ще пишем, спазвайки всяко правило,
съвсем ще ни се подиграват ако грешим.