Писмо от Кристин

Носталгията е болестно състояние. Заразяваш се като придаваш смисъл там, където го няма. Симптомите се състоят в загубата на твоя собствен.
Носталгията те държи буден и те къпе в студена вода. И аз съм носталгична, разболяна и в голяма степен самотна.

Мразя нова година, мразя суетата, фойерверките, "шампанското" дето струва лев и шийсет и се прави в индустриално мазе. Мразя безбройните на-здрави-ци произнесени от болно общество. И скапаната реч на президента. Или фактът, че думата се дава на политици в пъти повече, отколкото на писатели. Ние уж все имаме какво да кажем, а се оказва, че всъщност имаме какво да си премълчим. Като псувните към висшестоящи или първото "обичам те", което стискаме между зъбите си, за да боли по-малко от липсата на отговор.
Меланхолията е. Тъмносиньото и ежедневие, заключено в образа на разплакана жена на средна възраст, която пие бърбън от чаша за кафе. То е сила по-голяма от всички нас, сила, която ни прави безкрайно малки. Ние сме мравки в сянката на всеобщата тъга, с която сякаш се раждаме. Закодирана е в гените ни, никога няма да се измъкнем и това е най-красивата истина от всички грозни истини.
И сега, докато отпивам кубчетата лед на прилива на носталгията виждам по-ясно от всякога защо не мога да бъда това, което искам; защо не можем да бъдем това, което искаме.
Не е, защото не го искаме достатъчно.
Не е, защото не сме го заслужили още.
Не е, защото така е писано.
Не е, въпрос на карма.
Не е, защото някъде маха пеперуда, някъде танцува луда жена, някъде има торнадо-не.
Не мога да бъда това, което искам да бъда, защото никога не съм знаела какво искам да бъда.

Може би в хартата на човешките права трябва да се включи правото да бъдеш тъжен. Екзистенциално и вечно. Да спре да ни се натяква как трябва да сме щастливи или как всичко ще е по-добре утре или догодина. Мразя "догодина". Маразя "утре". Защо ми е пространство пълно с надежда и бъдеще? Аз искам моята зона на обич и минало.
Носталгията ме връща към първото падане на млечен зъб и първото падане от колело. Носталгията се разхожда още по улиците на Видин докато група хлапаци я задминават с лонгбордове. Носталгията наблюдава целувката на двама души, които никога няма да се видят повече, на мадридски площад, покрай който всичко се движи безкрайно бързо, макар точно на него времето да е спряло. Носталгията е и мъж, и жена. Толкова човечна, но и обезличена, бездушна, празна.
Не по-малко е болката от всичко, което знаеш, че няма да се случи, но си мечтал и почти предвкусвал. Носталгията включва разочарованието, от неща, които още не са се случили или чувствата, които изпитваме, когато едни случки страшно много приличат на други.
Носталгията плува смело под морското равнище, но се дави в малки чаши. Тя чупи, блъска, мрази, обича, гори, бяга, напуска, понякога дори забравя. Но най-често просто мълчи, гледа, спотайва се, помни...и жигосва. Бележи те завинаги, та дори евентуално да си тръгне, лесно да намери път обратно към теб.

И сега, както и след 24, и след 168, и след 8760 часа ще седя сама и ще гледам вътре в себе си, до колкото мога. Сигурно пак ще пукам кост по кост каквото ми попадне в тялото ми, ще дишам на пресекулки, може би ще ми е студено, може би горещо, но най-вероятно ще ми е просто дъждовно, вечно дъждовно. Ще гледам и наоколо, и през прозореца, и в другите. Ще гледам в книги и екрани и ще се влюбвам и изгубвам в непосетени улици, сълзливи монолози от оголените души на френското кино, онези хубави джаз песни, които те дърпат към време, в което никога не си живял, но помниш толкова добре и можеш да познаеш звукът му, вкусът му, дъхът му навсякъде.

Над всичко изплува само един урок. Обичай с пълно сърце, защото ако си меланхолик никога няма утре. Затова не знаем какви искаме да бъдем. Ослажда ни се да мислим за това какви са били хората преди нас. Хора, които не познаваме и не можем да срещнем, но с които се асоциираме така добре, че не можем да бъдем сигурни дали не са се преродили именно в нашето тяло. Всяка следваща година обаче ни отдалечава от времето, в което душата ни е закотвена.

Болестно състояние е, наречете ме луда. Симптомите променят трайно поведението на човек, изпращат го в дълбокия космос, хвърлят го в безтегловност и го карат напълно да губи почвата под краката си. Но моля разберете за мен и моята носталгия следното: не искаме да се лекуваме.

Последен разказ

В този, както и във всички останали случаи, в които знаех, че няма как да получа това, което искам, в душата ми се настани хлад. Мраз.
Мразът и омразата имат толкова много помежду си и ето, че сега чувствам и двете. Докато пуша на малката тераса и тръскам цигарата си, пепелта се разхвърча навсякъде, в един момент сякаш започва да пада от небето. След секунда осъзнавам, че наистина е така-вали сняг. Вятъра го вика, хваща го и го завихря и започва да го изпраща право в лицето ми. Снежинките срещат бузите ми и се разтапят.
Мисля си.
Предполагам, че като човешко същество това трябва да е основната ми функция. Да мисля и чрез мисълта си да строя, да градя, да се извисявам. Само дето моите мисли ме разрушават и пак съм оставена да се чувствам никой и нищо.
Чувството на “никак” е по-дълбоко и пагубно от чувството на мраз. Подобно на студа омразата, ако не е там прекалено дълго разбира се, просто полепва по кожата ти и ти е обвивка, но не е непробиваема, може да се махне, да се изчисти, да се поправи.
Аз мога ли да се поправя?
Отпивам последната глътка от кафето си. Вече е изстинало. Гадно е. Също като първата ми глътка кафе някога. Тогава то имаше вкус на омраза. Сега има вкус на мен.
Ти си това, което ядеш. Или пиеш?
Ще ми се да не бях продукт на миналото си. Ще ми се да бях това, което ям, а не това, което ме изяжда отвътре. Пак щях да съм боклук, но по-малко. Всеки един човек, който е посегнал към душата ми, особено ако е бил непредвиден и неканен, е започнал да взима, оказва се, много повече, отколкото му се полага. От една страна, защото аз позволявам, от друга, защото всички сме така огладнели да ни се дава.
Възползваме се от любов, която нямаме, която не можем да върнем, която не ни принадлежи.
Не искам да е насилено. Не искам да ни боли, не искам да се сърдим, караме, мразим. То така или иначе, това са лесните варианти. Друго е да се сбогуваш с егоизма и да дадеш нещо на някого. Но предполагам не можем или не трябва, или не е сега момента и всякакви други извинения и оправдания.
Прости ми. Просто не искам да давам повече по много. Страх ме е.
Не знам как или защо те обикнах. На моменти, повярвай, наистина изглеждаше сякаш е взаимно и това ме подлъга да се саморазруша. Винаги, срещайки огледална душа, се разпадам на съставните си части и започвам с малкото си останало съзнание да ги обикалям, да ги преподреждам, да се опитвам да ги преподредя. Да се опитвам.
А огледалото е криво.
Но дори да се подредя перфектно ти ще си останеш хаос. Това за мен не е проблем, но за теб сякаш ще бъде. Тежи ми така. Сигурно и на теб ще дотегне. А не искам да е тежко. Особено за теб.
Мисля си. А искам просто да спра да мисля. Да сваля всички филтри, зашити пред устата ми и в гърлото ми. Да се освободя от себе си. Виж, такава съм тъпачка.
Толкова много думи изписах, а още не съм ти казала, че те обичам.
Но стига и от това. Не трябва. Не искам. Не мога.
Отивам пак на терасата. Дано да не стопя снега.

Pandora

Пречупване

В този студен ноемврийски понеделник последното нещо, което исках да правя е да излизам от нас. Но, уви, налагаше се. Все някой трябва да изкарва пари. Автобусът беше застинал неподвижно зад огромната колона от коли, която чакаше светофара отново да смени цвета си. Капките дъжд вместо поетично да се търкалят по прозореца директно влизаха през стария ръждясал таван на автобуса.

София-град-душеяд.

Бях се облегнала на мръсната, вмирисана седалка и се опитвах да се концентрирам в нещо различно от двете мисли, които прогаряха съзнанието ми-едната, колко много искам да се прибера, а другата, колко много искам да го видя отново.

По принцип той се возеше със същата автобусна линия и се качваше на предходната спирка, която сега отминавахме, всеки ден в един и същи час. Подозирах, че работи близо до мен в някоя от тези потискащи стъклени офис-сгради. Но къде ли беше сега?
Все тая. И без друго нямаше да го заговоря. Какво имам да си кажа с един непознат? А е толкова студено и мрачно...

В последните седмици бях все така потънала в работа и не спях добре. Добрите стари кошмари се завърнаха с пълна сила и всяка нощ виждах едно и също:
Хубав летен ден, опитвам се да стигна до дома на родителите си в родния ми град, хващам една улица, по която се стига напряко, но стъпя ли на нея започвам да се движа адски бавно, а всичко около мен-да става бързо. Стъмва се преди да съм се усетила и иззад дърветата по тротоарите излизат стотици хора, един по един. Те всички се усмихват и в началото изглеждат добронамерени, но изведнъж започват да се смеят зловещо, повечето от тях вадят ножове или други видове хладно оръжие. Други крещят след мен и ме викат по име. Аз се опитвам да тичам, но всичко е толкова тягостно и бавно, сякаш към краката ми са завързани тежести. В момента, в който стигам края на улицата се появява ярка светлина и всичко изчева. Събуждам се обляна в пот и сълзи.

Подсъзнателно всеки ден в автобуса, на път за работа, се опитвах да осмисля този повтарящ се сън. Защо всеки път избирам пряката улица, знаейки, че не е безопасна? Какви са тези хора? Светлината накрая какво символизира? И всеки ден, отивайки към работа виждах този човек да се качва в автобуса и забравях за този и всички други кошмари, които някога съм имала. Без причина, той носеше в душата ми ненадейно спокойствие.

Автобусът рязко наби спирачки. Чуха се множество клаксони и се подхвърлиха псувни. Типично. Една леличка изцъка недоволно, като че ли тя щеше да се справи по-добре с управлението на тоя изгнил рейс.

Душевад.

Ето я следващата спирка. До работа ми остават едва около 10 минути път. Нямам търпение да сляза. Неочаквано обаче нещо разми тази мисъл. Мъжът от автобуса се качи, целият измокрен, с много кални обувки, а и раницата му явно преди малко се бе скъсала-носеше я в ръка, но въпреки това неговото изражение бе безкрайно приветливо и спокойно. Той се приближи към мен.

-Свободно ли е? - попита.

Кимнах. Изведнъж забравих всички думи, които знам, но пък за момент забравих и всичките си ежедневни проблеми.

Денят и нощта спряха да ме преследват и се облегнах още веднъж на седалката, този път без капка напрежение в мускулите си.

След малко усетих, че той ме гледа. Огледах го и аз. Имаше лунички, повече в лявата половина на лицето, тъмни очи, но светъл поглед, леко чуплива коса, сега влажна. Понечих да кажа нещо, но думите се блъскаха в зъбите ми и се оттласкаваха с метри назад, падаха обратно по целия ми въздухопровод и потъваха в белите ми дробове.

Той обаче ме изпревари:

-Някога имала ли сте чувството, че докато вървите краката ви натежават и потъвате в земята?

Преди дори да понеча да отговоря той подаде ръката си.

- Азраел, приятно ми е.

Хванах ръката му и това е последното нещо, което си спомням преди катастрофата. Кой ли го беше кръстил на ангела на смъртта?

Paradox
Христина Тодорова

Направо, вляво и надолу

Стаята беше изпълнена със смесения мирис на пръдня и пот, слънцето печеше и не щадеше потящите се, а пърдящият Никола не щадеше нас. 

Госпожата по рисуване усети миризмата и зададе логичния за ситуацията въпрос: Кой го направи?

 А в този момент си мисля колко ми се пуши, усещам кутията цигари в джоба ми, вече си мечтая за това как ще изляза от стаята, после направо по коридора, вдясно, излизам от даскало, свивам в ляво и надолу ще видя…

Върху празния лист на чина се спусна ръка, предизвикваща силен шум, който ме изкара от представата ми за мечтаната цигара в този горещ ден.

“Защо не рисуваш?”

Не ми се рисува.

“А какво ти се прави?”

Нищо.

А само как ми се пуши, учителката ме гледа тъпо, въздуха се изпълва с гнева и, миризмата на пот и пръдня, примесен и с лек мирис на трева. Щом някой си свива значи до края на часа остават максимум десет минути, а ако този някой е от по-опитните даже 5. Тогава чувам:

“До края на часа да си нарисувал нещо!”

Рисувам цигара и кафе, понеже за това си мисля, на фон е лятното слънце и морето. Пуши ми се. Груба скица за 5 минути. Звънецът все още не бие, моля момичето зад мен за боя, Ивана се казва тя, няма значение, пуши ми се. Грубо разнасям по листа боя, цветовете се смесват, не ме интересува, пуши ми се. Госпожата ме гледа, усмихва се, звънецът бие, ставам.

“Стой!”-чувам зад себе си. Какво още иска?

А на мен  ми се пуши, мамка му, гледам през нея.

“Много е красиво.”

Излизам, не се сдържам, бръквам за цигарите-паднали са, връщам се в стаята. Госпожата ги държи в ръка.

“Вредно е.”

Знам, може ли да ми ги дадете.

“Защо, за да се тровиш?”

Мой проблем си е.

“Аз се тровя, но ти не трябва.”

А защо Вие може да се тровите, а аз не?

“Няма да ти отговоря и няма да ти ги върна.”

Но въпреки това-мои са.

Замислям се, че не трябва да държиш такъв тон на възрастен човек, но мамка му, пуши ми се.

“Е и? Ваще ти дават пари, на тях ще ги дам, техни са.”

Това са си моите пари, на мен трябва да ги върнете.

“Ето ти една и излизай от стаята. Другите ще ги получиш при следващата рисунка.”

Взех цигарата, така и не получих останалите, след 2 дена вече ги беше изшушила, но точно тогава нямаше значение за мен. Слизах бясно по стълбите с едната цигара в уста. Въртеше ми се едно и също в главата-мисълта за цигарата и още една. 

Запалих. Остана само другата мисъл...
И ето я пред мен, нея ,това за което чаках цял час. Да я видя, как тялото и гори под слънцето. Чаках толкова много време просто за да пушим заедно. За пет минути, през които да я целуна пет пъти за любов, да я прегърна три пъти за щастие и веднъж да и кажа “здрасти” и още веднъж “чао”. И двата пъти да съм изпълнен с радост. Първият път, че я виждам, вторият-че съм я видял.

Не ми се пуши. Не цигарите са моето бягство от реалността, а тя. Но има един проблем.
Твърде често бягам.

автор: Идиот в хаоса

редакция: Христина Тодорова

Време

Ти искаш да убиваш време.
Не виждаш ли, че времето убива нас?
Бавно или бързо-все към края ни занася,
където ни приспива, изпадаме във вечен транс.

Ти искаш да си губиш времето,
загубен си вече, повярвай ми,
скоро ще си прашинка минало
и това ще се случи без ярки спомени.

Аз искам да живея, но знам,
без време всичко ще свърши.
Затова сега се вплитам в това,
което със сладка отрова ме мъчи.

Тъпо стихотворение без заглавие и ритъм

Ти си вятър
и цигарен дим,
разпилян в милиони бели дробове.

Аз съм заземена
като паметник,
вечност, която не иска да умре.

Когато се разбиваш в мен
чувам прекалено много шумове.
Не могат да ги поберат дори великите ни умове.

Но друго е.
Когато се разбиваш в мен
боли, но поне се чувствам човек.

Ти си пушек,
слабост и щастие
без радост.

А аз съм добра
само в това
да казвам на другите какво са и не са.

Хармония и Хаос

Има ли нужда да ти пращам писмо
или ще видиш горящия знак във небето?
За да разбереш, че желание имам едно,
да сплитам ръце със ръцете ти.

И да ми четеш стихове, в които няма любов,
написани за жените преди мене.
Да ме галиш с пръсти, сякаш допряни до Бог,
които да лекуват по-добре от времето.

Знаеш ли вече, че това е различно
и ако не, как по-ясно да ти го покажа?
Рядко е да си с някой, който дава ти всичко,
който подрежда хаосът, когато животът е каша.

И когато безпътни се питаме "какво",
изпразнили поредното зелено стъкло
аз отново ще имам желание едно,
да държа до сърцето ми и твоето.