Вчера

Едно "вчера", безвременно и вечно,
седи на моя прозорец,
вдишва и издишва тежко.
Потропва, повиква, понякога хлипа,
боли го, когато дойде редът му да излита...

и тъкмо да скочи--
ръка му подадох,
за мен то се хвана,
остави ми рана.

Обичах го аз,
пазех го живо,
а цветното бъдеще Вчера
погреба във сиво.

На градус

 

на любимите герои в живота ми

    В живота на всеки българин...не-на всеки човек от Балканите идва моментът, в който той открива благостта на вълшебния елексир на живота - ракията. При мен този момент дойде, когато бях на 19 - не бях нито първия, нито последния от моите другари за маса и под маса, който да топва устни в парещата магическа вода. Обстоятелствата около това събитие бяха съвсем нормални, но това, което не знаех, че ще последва е защо изобщо ви разказвам тази история.

    И така. Бяхме последна година в гимназията, беше краят на февруари и нашият приятел - Самуил (по прякор "Докторчето") скоро щеше да отпразнува рождения си ден, както му подобаваше с велик запой, на който бяха поканени знайни и незнайни войни от цялата околия. Мястото на събитието ще запазя в тайна, но мисля, че е важно да се отбележи, че там, по-добро нещо от това да пиеш не можеш да правиш.
Както казах много и различни бяха гостите там - някои бяха интелектуалци, а други...не баш. Имаше откровени бъдещи алкохолици и абсолютни въздържатели. Някои бяха тихи, а други засмукваха всичкия кислород в стаята в белите си дробове и изваждаха от телата си най-различни звуци. Случваха се по някоя друга песен и танц, някой интелектуален разговор, бърз разбор на смисъла на живота, а понякога се говореше и за Юнг, но само ако Срацимир беше там. Томи - Електрошока пък ни говори за наука.
Имаше и едни двама - същински анимациони герои, ама все едно озвучавани от бургаски батки. 

Понеже Докторчето си беше парче барман имаше всякакви изкушения, в различни цветове и форми, лъскави бутилки, наредени една до друга, като Великата Балканска стена, от която искаш да извървиш всяка крачка-както следва-първо на два крака, а после на четири. Още през вечерта можех да предвкуся утре-сутрешното главоболие, което надничаше зад ъгъла и ми се усмихваше под формата на текила шотове.
Честно казано не знаех какво ми се пие-не и беше времето на бирата, макар пивка и утоляваща жаждата, не ми се пиеше и от сладките плодове на лозата; за водка и уиски дори не искам да говорим, макар те да бяха точния градус, който му трябва на човек, за да се сгрее в този така студен месец февруари. И тогава, изневиделица отнякъде, в невзрачна пластмасова бутилка се появи тя-домашната сливова.
    Потръпнах. Нима това беше тя?! Не бях подготвен за това, което следваше, но в крайна сметка кой ли изобщо някога беше готов за каквото и да е?
    А това, което предстоеше е трудно да се опише с думи. Не беше събитие. Не беше дори чувство. Беше прозрение, дори поредица от прозрения, до които можеше никога да не достигна, ако не беше тази съдбовна вечер, приятната компания и шишето ракия.
    Огнището топли като нищо друго - въглищата и дървата в свещената си прегръдка могат да сгреят всяка кост от тялото ти, да разширят всеки кръвоносен съд, да запалят душичката ти и да те накарат да изпиташ комфорт, който може да се сравни само с две неща: майчината милувка за малкото дете и ракията, за големия човек. И ето ни и нас с Китка - повява към нас топлина от климатик и разговор, но нищо, нищо не отваря така човешката душа и благата приказка, както 100 грама ракия.
Моята приятелка Китка беше най-смелият боец, когато ставаше дума за ракията - отмяташе коса с едната ръка, хващаше чашата с другата и започваше деликатно и многократно да дегустира божествения сок. Тя, може би първа преди всички ни, беше прозряла онова, за което други още не бяха готови, а именно колко е хубаво да се пие домашна ракия. Не пие често и не пие без повод. Цени поводите, мира и добрия тон между човеците. Макар и студена на пръв поглед, Китка е всъщност една магия с топла, понякога дори гореща кръв. Проницателна е и направо смущаващо (за някои от околните) умна.
Та седнахме с Ктика в онази студена февруарска вечер, до нас бяха и Малечка, и Пицаря, Чужденецът, че дори и тихата стъпка (Мона). Неразделните Майсторката и мис Дейзи и разбира се самият той-Доктора. Странникът вече не идваше с нас на запои, което беше жалко, защото неговите спонтанни и остри коментари можеха да те разсмеят до сълзи.
Почти всички се впуснаха в среднощна, залитаща игра на Туистър, но аз реших, че ще остана с Чужденеца и Китка. С тях беше изключително благо да водим нелепи разговори за бъдеще и минало. Разказвахме си за местата, на които сме били и за тези, на които искаме да бъдем, говорихме за музика, за картини, за вселени. Чужденеца говореше за една дъга в Америка. Или пък бяха две. Китка говореше за някаква гадна супа някъде из централна Европа. И всички пътувахме заедно в отделните си спомени.

    Тогава се открих. 19-годишен келеш, пишещ разпилени стихове за красиви момичета, крадени милувки и тъга, сега бях вече Поет, захапал цигара в левия край на устата си, в дясната ръка, хванал молив, сега рисувах, рисувах с думи красивата къдрава коса на Китка, широката бяла усмивка на Чужденеца, рисувах младостта и алкохолът нямаше никакво значение, макар изпаренията му да бяха навсякъде, премесени с никотин и съвсем малко от канабинола на Срацимир.
Рисувах залеза, рисувах изгрева, рисувах онова, което нямах, онова, за което копнеех. Сбъдвах младостта си и я горях в една и съща строфа. Рисувах теб, рисувах четящия без дори да го познавам, рисувах обичта и най-накрая не чувствах всичко през и след болката, а през благодарността, на първо място моята новооткрита благодарност. Не знам дали ферментиралите, сварени в казан, сливи бяха причината за тези прозрения или пък чистите души на моите приятели, но те ме научиха как да обичам. И макар това да беше дълъг процес, в тази една нощ всичко се нареди, не веднъж завинаги, но стана смислено за няколко велики минути. И бяхме цяло. И ние бяхме градусът, ние бяхме всичката топлина в света.

Градска легенда

Има градска легенда, че когато си отиде добра душа, независимо на кой нещастник, някъде в нощна София изгасва една улична лампа.

-Жлъч

    Беше петък вечер и всички се бяха запътили нанякъде. Да, вярно, че в града имаше какво да се прави, но тя не виждаше особен смисъл в това всеки петък да се превръща в празник,изпълнен с кич и шумотевица. Цял ден беше на работа, беше поела 12-часова смяна, за да може колегата и да си остане вкъщи, уж защото е болен, но по-вероятно, защото миналата вечер се беше напил.
Работеше в една малка пералня в Студентски град. В общи линии препечелваше от мръсното бельо на хората. Успокояваше се, че това е само временно, че скоро ще си намери по-добра работа, или, още по-хубаво, няма да и се налага да работи. Знаеше, че баба и скоро ще умре, а оттам щеше да наследи едни пари, може би дори собствен апартамент в едно малко градче на югоизток. Не е зле.
Не че и беше толкова важно, и не че се надяваше старата скоро да се спомине. Просто и беше далечна роднина, която рядко се е интересувала от нея и ако не друго, то нямаше да изпита кой знае каква скръб по загубата и. А в момента тези пари така или иначе просто отлежаваха в една спестовна сметка с много ниска лихва и не служеха никому никак. Старата умира, тя гушка 20-30 бона-чиста работа.
    Беше време да пусне последната пералня. Свършваше работа след 20 минути и се надяваше никой да не идва до тогава. Изкушаваше се да намали светлините и да заключи вратата, но знаеше, че шефът и следи камерите и ще забележи този акт на неподчинение и мързел и ще я уволни. Тази чанта беше доста малка. Тя започна да вади нещата едно по едно от плика. Винаги оглеждаше дрехите. Любимото и занимание беше да изгражда психопрофил на хората, според това какви дрехи и дават-колко са, какви цветове преобладават, от естествени или изкуствени материи са.
Това тук си беше средностатистически пакет-два чифта бельо, 6 чорапа, всичките различни, няколко тениски, доста избледнели, а в контраст на тях една доста скъпа маркова риза. Най-отдолу имаше панталон от приятна, лека материя. Хвана го за крачола и го издърпа от торбата. Хвърли го в пералнята, затръшна вратата и с бързо движение се наведе, защото нещо падна на пода, сигурно е било в джоба на панталона и момчето, на което принадлежи е забравило за това. Беше бележка, многократно сгъната. По ръбовете беше потъмняла и изтъняла. Отвори я с любопитство. С червено мастило, избледняло почти до розово пишеше: “След работа.” Отдолу седеше един адрес и днешната  дата.
Ева остави бележката на масата и се огледа наоколо. Нямаше никой, през прозореца се виждаше само тъма с няколко проблясващи, отразени от прозорците на съседната сграда светлини от автомобилни фарове.
Нямаше търпение да се прибере у тях, да си свали обувките, да си хвърли сутиена на дивана, да си върже разпиляните къдрави коси, да изтрие досадната спирала и матовото червило, което беше изсушило устните и. За никакви партита и никакви клубове не щеше да се сеща.
    Задейства се-наля омекотител и го изля в пералнята, натисна копчето и започна да сгъва предпоследната купчина с дрехи за деня. Мисълта за бележката обаче още беше в главата и. Как ли изглеждаще клиентът, оставил дрехите, за него ли беше тази бележка, от неговия панталон ли падна изобщо. Почеркът и се бе сторил груб и мъжки.
Реши още веднъж да разгледа бележката. Беше доста странна-листът бе голям и прегънат многократно, а думите оскъдни. Обръщайки бележката ту на едната страна, ту на другата, тя обаче забеляза, че когато под бележката има светлина се чете нещо друго, което сякаш беше като прозрачен печат. Една по една трите красиви букви от името излязоха наяве- е, в, а-досега невидимо, вече ясно можеше да прочете името си на гърба на бележката.
В душата и настъпи полумрак и симфония от мигачи, главата и започна да пулсира. Тя осъзнаваше, че тази “покана” е за нея. Беше вълнуващо, но преди всичко плашещо. Какви ли не откачалки идват в пералнята, а някой явно бе научил името и.
Тя седна на стола и се опита да се отпусне. “Стига, това са глупости”-казваше си. Някаква бележка, какво толкова. А и това име не е никак рядко. Може да е някоя друга Ева, нали? Тя се сепна, защото пералнята приключи програмата си с писклив звук. Беше време да извади всичко. Отваряйки вратичката, в отражението на стъклото видя, че отвън някой я гледа. Обърна се рязко, навън естествено нямаше никого. “Полудявам ли” - почна да си мисли. Погледна към бюрото, за да се увери, че бележката е още там, както и да погледне часа - осем без десет. До девет щеше вече да е у тях, да седи в удобния си халат и да гледа телевизия, полегнала на дивана. Блаженство.
    Никаква бележка не биваше да я интересува. Нали директно се прибира. Любопитството обаче надделя и тя потърси адреса от бележката в гугъл. Видя че е недалеч от тук, но още по-близо до апартаментът и.
Това е улица, покрай която тя всеки ден минаваше. Но никога по нея. Малка и спокойна улица. Е, може пък да мине през нея днес за разнообразие. Но само това, няма да се спира там или да търси някого.
Телефонът и звънна. Беше най-добрата и приятелка, напомняше им за уговорката им. “Тъкмо щях да звъня! Съжалявам, но няма да мога да дойда. Много съм изморена.”
“Това парти ще е толкова готино, че и да си умряла не е оправдание, ела.”
“Добре де, ще си помисля. Ще ти звънна като се прибера от работа и ще ти кажа какво съм решила.”
    Не. Тя нямаше дори да си мисли, това парти беше последното място, на което би искала да бъде, ако ще и да и се сърдят, ако ще и да пропуска "най-якото парти", все тая и беше.
    След като подреди всичко, почисти пода и намали осветлението, Ева беше готова да заключи и да си тръгне. Облече широкото си топло яке. С него тя изглеждаше съвсем мъничка. Дългите и черни, лъскави коси бляскаха под уличните лампи. Тя закрачи към тях бързо, но премерено. Не носеше слушалки за пръв път, не поглеждаше в телефона си и внимаваше къде и как стъпва. Призна пред себе си, че е малко изплашена, но това беше нормално. През последните няколко седмици тя често се чувстваше сякаш някой я наблюдава, но не обръщаше внимание на това, отдаваше го на факта, че е постоянно изморена от работа и учене.
    Ето че почти стигна дома си, беше на съседната улица от тази, на която се намира адресът от бележката и всичко и се струваше някак по-спокойно, дори странно мудно. В този момент чу викове. Гласът беше женски и висок, но някак си затихващ. Не се казваше определена дума, беше по-скоро стенание. Тя се запъти към звука. Осъзнаваше, че е длъжна да види какво става и да се притече на помощ ако е нужно.

    Цялата ми глава започна да пулсира, сякаш бях извън себе си. Уличните светлини или са примигвали, или аз съм започнала да отпускам клепачите си, в този момент така тежки. Целият този ужас, който изпитвах беше нещо, което някак си винаги съм подозирала, че ще се случи, но никога не съм очаквала истински. То е като насън. Едно такова предсмъртно усещане виси над теб, когато се храниш, работиш, заспиваш, къпеш се. Понякога забравяш за него на път към вкъщи или докато си навън с приятели, но друг път се сещаш и то с двойна сила увисва над теб. Видях как кръвта ми изтича. За момент сякаш виждах цялата вселена. Лежах по гръб, а над мен имаше само една звезда и той, все така държащ ножа. Обезумял. Уличната лампа над нас угасна. Угаснах и аз. Така и не се прибрах от работа.

- Гледах отстрани неосъзнаваща какво се случва, успях да викна полиция и линейка, но беше късно. После чувах за случая по новините. Със седмици виждах красивото и лице, което застина в онази скръбна вечер пред мен, на същия адрес от бележката. От новините разбрах и името и-Ева.

Дом

Отразена на петна светлина,
издигаща се до небето,
свива моята зеница,
пада обратно на пода и ето-

че потъвам в размисли аз,
в главата си тихо се смея,
а прояждащата ме отвън тишина,
много по-шумно вилнее.

Така минава деня
и аз минавам през него,
все така бавно, но трепетно,
все така малка в очите на времето

Угасващият плам на любовта ни
изтръпва по бледите ни кожи.
Някой ден ще ни изнесат в чували,
някой ден ще сме невъзможни.

И няма дух, и няма тяло-
ще се гледаме в празно огледало,
ще крещим докато не останем пак без глас,
без дъх, без струни, без баланс...

Слънцето се скрива зад оградата
на високата, голяма къща.
Вече сме част от стадото-
седнали на бордюра, намръщени.

Това не са думи да ги прочетеш,
това е карта на съкровище.
Някой ден ще установиш с огромен интерес,
Че има свят отвъд твоето леговище.

И като видиш думите ми пред себе си,
като те покрият с бяла завивка,
като сложат шапка на темето
и изкривят студената уста във фалшива усмивка-

не тъжи за всичко минало,
не плачи за всичко свое,
открий се в отразена светлина,
окъпи се във вечната неволя.

Писмо от Кристин

Носталгията е болестно състояние. Заразяваш се като придаваш смисъл там, където го няма. Симптомите се състоят в загубата на твоя собствен.
Носталгията те държи буден и те къпе в студена вода. И аз съм носталгична, разболяна и в голяма степен самотна.

Мразя нова година, мразя суетата, фойерверките, "шампанското" дето струва лев и шийсет и се прави в индустриално мазе. Мразя безбройните на-здрави-ци произнесени от болно общество. И скапаната реч на президента. Или фактът, че думата се дава на политици в пъти повече, отколкото на писатели. Ние уж все имаме какво да кажем, а се оказва, че всъщност имаме какво да си премълчим. Като псувните към висшестоящи или първото "обичам те", което стискаме между зъбите си, за да боли по-малко от липсата на отговор.
Меланхолията е. Тъмносиньото и ежедневие, заключено в образа на разплакана жена на средна възраст, която пие бърбън от чаша за кафе. То е сила по-голяма от всички нас, сила, която ни прави безкрайно малки. Ние сме мравки в сянката на всеобщата тъга, с която сякаш се раждаме. Закодирана е в гените ни, никога няма да се измъкнем и това е най-красивата истина от всички грозни истини.
И сега, докато отпивам кубчетата лед на прилива на носталгията виждам по-ясно от всякога защо не мога да бъда това, което искам; защо не можем да бъдем това, което искаме.
Не е, защото не го искаме достатъчно.
Не е, защото не сме го заслужили още.
Не е, защото така е писано.
Не е, въпрос на карма.
Не е, защото някъде маха пеперуда, някъде танцува луда жена, някъде има торнадо-не.
Не мога да бъда това, което искам да бъда, защото никога не съм знаела какво искам да бъда.

Може би в хартата на човешките права трябва да се включи правото да бъдеш тъжен. Екзистенциално и вечно. Да спре да ни се натяква как трябва да сме щастливи или как всичко ще е по-добре утре или догодина. Мразя "догодина". Маразя "утре". Защо ми е пространство пълно с надежда и бъдеще? Аз искам моята зона на обич и минало.
Носталгията ме връща към първото падане на млечен зъб и първото падане от колело. Носталгията се разхожда още по улиците на Видин докато група хлапаци я задминават с лонгбордове. Носталгията наблюдава целувката на двама души, които никога няма да се видят повече, на мадридски площад, покрай който всичко се движи безкрайно бързо, макар точно на него времето да е спряло. Носталгията е и мъж, и жена. Толкова човечна, но и обезличена, бездушна, празна.
Не по-малко е болката от всичко, което знаеш, че няма да се случи, но си мечтал и почти предвкусвал. Носталгията включва разочарованието, от неща, които още не са се случили или чувствата, които изпитваме, когато едни случки страшно много приличат на други.
Носталгията плува смело под морското равнище, но се дави в малки чаши. Тя чупи, блъска, мрази, обича, гори, бяга, напуска, понякога дори забравя. Но най-често просто мълчи, гледа, спотайва се, помни...и жигосва. Бележи те завинаги, та дори евентуално да си тръгне, лесно да намери път обратно към теб.

И сега, както и след 24, и след 168, и след 8760 часа ще седя сама и ще гледам вътре в себе си, до колкото мога. Сигурно пак ще пукам кост по кост каквото ми попадне в тялото ми, ще дишам на пресекулки, може би ще ми е студено, може би горещо, но най-вероятно ще ми е просто дъждовно, вечно дъждовно. Ще гледам и наоколо, и през прозореца, и в другите. Ще гледам в книги и екрани и ще се влюбвам и изгубвам в непосетени улици, сълзливи монолози от оголените души на френското кино, онези хубави джаз песни, които те дърпат към време, в което никога не си живял, но помниш толкова добре и можеш да познаеш звукът му, вкусът му, дъхът му навсякъде.

Над всичко изплува само един урок. Обичай с пълно сърце, защото ако си меланхолик никога няма утре. Затова не знаем какви искаме да бъдем. Ослажда ни се да мислим за това какви са били хората преди нас. Хора, които не познаваме и не можем да срещнем, но с които се асоциираме така добре, че не можем да бъдем сигурни дали не са се преродили именно в нашето тяло. Всяка следваща година обаче ни отдалечава от времето, в което душата ни е закотвена.

Болестно състояние е, наречете ме луда. Симптомите променят трайно поведението на човек, изпращат го в дълбокия космос, хвърлят го в безтегловност и го карат напълно да губи почвата под краката си. Но моля разберете за мен и моята носталгия следното: не искаме да се лекуваме.

Последен разказ

В този, както и във всички останали случаи, в които знаех, че няма как да получа това, което искам, в душата ми се настани хлад. Мраз.
Мразът и омразата имат толкова много помежду си и ето, че сега чувствам и двете. Докато пуша на малката тераса и тръскам цигарата си, пепелта се разхвърча навсякъде, в един момент сякаш започва да пада от небето. След секунда осъзнавам, че наистина е така-вали сняг. Вятъра го вика, хваща го и го завихря и започва да го изпраща право в лицето ми. Снежинките срещат бузите ми и се разтапят.
Мисля си.
Предполагам, че като човешко същество това трябва да е основната ми функция. Да мисля и чрез мисълта си да строя, да градя, да се извисявам. Само дето моите мисли ме разрушават и пак съм оставена да се чувствам никой и нищо.
Чувството на “никак” е по-дълбоко и пагубно от чувството на мраз. Подобно на студа омразата, ако не е там прекалено дълго разбира се, просто полепва по кожата ти и ти е обвивка, но не е непробиваема, може да се махне, да се изчисти, да се поправи.
Аз мога ли да се поправя?
Отпивам последната глътка от кафето си. Вече е изстинало. Гадно е. Също като първата ми глътка кафе някога. Тогава то имаше вкус на омраза. Сега има вкус на мен.
Ти си това, което ядеш. Или пиеш?
Ще ми се да не бях продукт на миналото си. Ще ми се да бях това, което ям, а не това, което ме изяжда отвътре. Пак щях да съм боклук, но по-малко. Всеки един човек, който е посегнал към душата ми, особено ако е бил непредвиден и неканен, е започнал да взима, оказва се, много повече, отколкото му се полага. От една страна, защото аз позволявам, от друга, защото всички сме така огладнели да ни се дава.
Възползваме се от любов, която нямаме, която не можем да върнем, която не ни принадлежи.
Не искам да е насилено. Не искам да ни боли, не искам да се сърдим, караме, мразим. То така или иначе, това са лесните варианти. Друго е да се сбогуваш с егоизма и да дадеш нещо на някого. Но предполагам не можем или не трябва, или не е сега момента и всякакви други извинения и оправдания.
Прости ми. Просто не искам да давам повече по много. Страх ме е.
Не знам как или защо те обикнах. На моменти, повярвай, наистина изглеждаше сякаш е взаимно и това ме подлъга да се саморазруша. Винаги, срещайки огледална душа, се разпадам на съставните си части и започвам с малкото си останало съзнание да ги обикалям, да ги преподреждам, да се опитвам да ги преподредя. Да се опитвам.
А огледалото е криво.
Но дори да се подредя перфектно ти ще си останеш хаос. Това за мен не е проблем, но за теб сякаш ще бъде. Тежи ми така. Сигурно и на теб ще дотегне. А не искам да е тежко. Особено за теб.
Мисля си. А искам просто да спра да мисля. Да сваля всички филтри, зашити пред устата ми и в гърлото ми. Да се освободя от себе си. Виж, такава съм тъпачка.
Толкова много думи изписах, а още не съм ти казала, че те обичам.
Но стига и от това. Не трябва. Не искам. Не мога.
Отивам пак на терасата. Дано да не стопя снега.

Pandora

Пречупване

В този студен ноемврийски понеделник последното нещо, което исках да правя е да излизам от нас. Но, уви, налагаше се. Все някой трябва да изкарва пари. Автобусът беше застинал неподвижно зад огромната колона от коли, която чакаше светофара отново да смени цвета си. Капките дъжд вместо поетично да се търкалят по прозореца директно влизаха през стария ръждясал таван на автобуса.

София-град-душеяд.

Бях се облегнала на мръсната, вмирисана седалка и се опитвах да се концентрирам в нещо различно от двете мисли, които прогаряха съзнанието ми-едната, колко много искам да се прибера, а другата, колко много искам да го видя отново.

По принцип той се возеше със същата автобусна линия и се качваше на предходната спирка, която сега отминавахме, всеки ден в един и същи час. Подозирах, че работи близо до мен в някоя от тези потискащи стъклени офис-сгради. Но къде ли беше сега?
Все тая. И без друго нямаше да го заговоря. Какво имам да си кажа с един непознат? А е толкова студено и мрачно...

В последните седмици бях все така потънала в работа и не спях добре. Добрите стари кошмари се завърнаха с пълна сила и всяка нощ виждах едно и също:
Хубав летен ден, опитвам се да стигна до дома на родителите си в родния ми град, хващам една улица, по която се стига напряко, но стъпя ли на нея започвам да се движа адски бавно, а всичко около мен-да става бързо. Стъмва се преди да съм се усетила и иззад дърветата по тротоарите излизат стотици хора, един по един. Те всички се усмихват и в началото изглеждат добронамерени, но изведнъж започват да се смеят зловещо, повечето от тях вадят ножове или други видове хладно оръжие. Други крещят след мен и ме викат по име. Аз се опитвам да тичам, но всичко е толкова тягостно и бавно, сякаш към краката ми са завързани тежести. В момента, в който стигам края на улицата се появява ярка светлина и всичко изчева. Събуждам се обляна в пот и сълзи.

Подсъзнателно всеки ден в автобуса, на път за работа, се опитвах да осмисля този повтарящ се сън. Защо всеки път избирам пряката улица, знаейки, че не е безопасна? Какви са тези хора? Светлината накрая какво символизира? И всеки ден, отивайки към работа виждах този човек да се качва в автобуса и забравях за този и всички други кошмари, които някога съм имала. Без причина, той носеше в душата ми ненадейно спокойствие.

Автобусът рязко наби спирачки. Чуха се множество клаксони и се подхвърлиха псувни. Типично. Една леличка изцъка недоволно, като че ли тя щеше да се справи по-добре с управлението на тоя изгнил рейс.

Душевад.

Ето я следващата спирка. До работа ми остават едва около 10 минути път. Нямам търпение да сляза. Неочаквано обаче нещо разми тази мисъл. Мъжът от автобуса се качи, целият измокрен, с много кални обувки, а и раницата му явно преди малко се бе скъсала-носеше я в ръка, но въпреки това неговото изражение бе безкрайно приветливо и спокойно. Той се приближи към мен.

-Свободно ли е? - попита.

Кимнах. Изведнъж забравих всички думи, които знам, но пък за момент забравих и всичките си ежедневни проблеми.

Денят и нощта спряха да ме преследват и се облегнах още веднъж на седалката, този път без капка напрежение в мускулите си.

След малко усетих, че той ме гледа. Огледах го и аз. Имаше лунички, повече в лявата половина на лицето, тъмни очи, но светъл поглед, леко чуплива коса, сега влажна. Понечих да кажа нещо, но думите се блъскаха в зъбите ми и се оттласкаваха с метри назад, падаха обратно по целия ми въздухопровод и потъваха в белите ми дробове.

Той обаче ме изпревари:

-Някога имала ли сте чувството, че докато вървите краката ви натежават и потъвате в земята?

Преди дори да понеча да отговоря той подаде ръката си.

- Азраел, приятно ми е.

Хванах ръката му и това е последното нещо, което си спомням преди катастрофата. Кой ли го беше кръстил на ангела на смъртта?

Paradox
Христина Тодорова