Градска легенда

Има градска легенда, че когато си отиде добра душа, независимо на кой нещастник, някъде в нощна София изгасва една улична лампа.

-Жлъч

    Беше петък вечер и всички се бяха запътили нанякъде. Да, вярно, че в града имаше какво да се прави, но тя не виждаше особен смисъл в това всеки петък да се превръща в празник,изпълнен с кич и шумотевица. Цял ден беше на работа, беше поела 12-часова смяна, за да може колегата и да си остане вкъщи, уж защото е болен, но по-вероятно, защото миналата вечер се беше напил.
Работеше в една малка пералня в Студентски град. В общи линии препечелваше от мръсното бельо на хората. Успокояваше се, че това е само временно, че скоро ще си намери по-добра работа, или, още по-хубаво, няма да и се налага да работи. Знаеше, че баба и скоро ще умре, а оттам щеше да наследи едни пари, може би дори собствен апартамент в едно малко градче на югоизток. Не е зле.
Не че и беше толкова важно, и не че се надяваше старата скоро да се спомине. Просто и беше далечна роднина, която рядко се е интересувала от нея и ако не друго, то нямаше да изпита кой знае каква скръб по загубата и. А в момента тези пари така или иначе просто отлежаваха в една спестовна сметка с много ниска лихва и не служеха никому никак. Старата умира, тя гушка 20-30 бона-чиста работа.
    Беше време да пусне последната пералня. Свършваше работа след 20 минути и се надяваше никой да не идва до тогава. Изкушаваше се да намали светлините и да заключи вратата, но знаеше, че шефът и следи камерите и ще забележи този акт на неподчинение и мързел и ще я уволни. Тази чанта беше доста малка. Тя започна да вади нещата едно по едно от плика. Винаги оглеждаше дрехите. Любимото и занимание беше да изгражда психопрофил на хората, според това какви дрехи и дават-колко са, какви цветове преобладават, от естествени или изкуствени материи са.
Това тук си беше средностатистически пакет-два чифта бельо, 6 чорапа, всичките различни, няколко тениски, доста избледнели, а в контраст на тях една доста скъпа маркова риза. Най-отдолу имаше панталон от приятна, лека материя. Хвана го за крачола и го издърпа от торбата. Хвърли го в пералнята, затръшна вратата и с бързо движение се наведе, защото нещо падна на пода, сигурно е било в джоба на панталона и момчето, на което принадлежи е забравило за това. Беше бележка, многократно сгъната. По ръбовете беше потъмняла и изтъняла. Отвори я с любопитство. С червено мастило, избледняло почти до розово пишеше: “След работа.” Отдолу седеше един адрес и днешната  дата.
Ева остави бележката на масата и се огледа наоколо. Нямаше никой, през прозореца се виждаше само тъма с няколко проблясващи, отразени от прозорците на съседната сграда светлини от автомобилни фарове.
Нямаше търпение да се прибере у тях, да си свали обувките, да си хвърли сутиена на дивана, да си върже разпиляните къдрави коси, да изтрие досадната спирала и матовото червило, което беше изсушило устните и. За никакви партита и никакви клубове не щеше да се сеща.
    Задейства се-наля омекотител и го изля в пералнята, натисна копчето и започна да сгъва предпоследната купчина с дрехи за деня. Мисълта за бележката обаче още беше в главата и. Как ли изглеждаще клиентът, оставил дрехите, за него ли беше тази бележка, от неговия панталон ли падна изобщо. Почеркът и се бе сторил груб и мъжки.
Реши още веднъж да разгледа бележката. Беше доста странна-листът бе голям и прегънат многократно, а думите оскъдни. Обръщайки бележката ту на едната страна, ту на другата, тя обаче забеляза, че когато под бележката има светлина се чете нещо друго, което сякаш беше като прозрачен печат. Една по една трите красиви букви от името излязоха наяве- е, в, а-досега невидимо, вече ясно можеше да прочете името си на гърба на бележката.
В душата и настъпи полумрак и симфония от мигачи, главата и започна да пулсира. Тя осъзнаваше, че тази “покана” е за нея. Беше вълнуващо, но преди всичко плашещо. Какви ли не откачалки идват в пералнята, а някой явно бе научил името и.
Тя седна на стола и се опита да се отпусне. “Стига, това са глупости”-казваше си. Някаква бележка, какво толкова. А и това име не е никак рядко. Може да е някоя друга Ева, нали? Тя се сепна, защото пералнята приключи програмата си с писклив звук. Беше време да извади всичко. Отваряйки вратичката, в отражението на стъклото видя, че отвън някой я гледа. Обърна се рязко, навън естествено нямаше никого. “Полудявам ли” - почна да си мисли. Погледна към бюрото, за да се увери, че бележката е още там, както и да погледне часа - осем без десет. До девет щеше вече да е у тях, да седи в удобния си халат и да гледа телевизия, полегнала на дивана. Блаженство.
    Никаква бележка не биваше да я интересува. Нали директно се прибира. Любопитството обаче надделя и тя потърси адреса от бележката в гугъл. Видя че е недалеч от тук, но още по-близо до апартаментът и.
Това е улица, покрай която тя всеки ден минаваше. Но никога по нея. Малка и спокойна улица. Е, може пък да мине през нея днес за разнообразие. Но само това, няма да се спира там или да търси някого.
Телефонът и звънна. Беше най-добрата и приятелка, напомняше им за уговорката им. “Тъкмо щях да звъня! Съжалявам, но няма да мога да дойда. Много съм изморена.”
“Това парти ще е толкова готино, че и да си умряла не е оправдание, ела.”
“Добре де, ще си помисля. Ще ти звънна като се прибера от работа и ще ти кажа какво съм решила.”
    Не. Тя нямаше дори да си мисли, това парти беше последното място, на което би искала да бъде, ако ще и да и се сърдят, ако ще и да пропуска "най-якото парти", все тая и беше.
    След като подреди всичко, почисти пода и намали осветлението, Ева беше готова да заключи и да си тръгне. Облече широкото си топло яке. С него тя изглеждаше съвсем мъничка. Дългите и черни, лъскави коси бляскаха под уличните лампи. Тя закрачи към тях бързо, но премерено. Не носеше слушалки за пръв път, не поглеждаше в телефона си и внимаваше къде и как стъпва. Призна пред себе си, че е малко изплашена, но това беше нормално. През последните няколко седмици тя често се чувстваше сякаш някой я наблюдава, но не обръщаше внимание на това, отдаваше го на факта, че е постоянно изморена от работа и учене.
    Ето че почти стигна дома си, беше на съседната улица от тази, на която се намира адресът от бележката и всичко и се струваше някак по-спокойно, дори странно мудно. В този момент чу викове. Гласът беше женски и висок, но някак си затихващ. Не се казваше определена дума, беше по-скоро стенание. Тя се запъти към звука. Осъзнаваше, че е длъжна да види какво става и да се притече на помощ ако е нужно.

    Цялата ми глава започна да пулсира, сякаш бях извън себе си. Уличните светлини или са примигвали, или аз съм започнала да отпускам клепачите си, в този момент така тежки. Целият този ужас, който изпитвах беше нещо, което някак си винаги съм подозирала, че ще се случи, но никога не съм очаквала истински. То е като насън. Едно такова предсмъртно усещане виси над теб, когато се храниш, работиш, заспиваш, къпеш се. Понякога забравяш за него на път към вкъщи или докато си навън с приятели, но друг път се сещаш и то с двойна сила увисва над теб. Видях как кръвта ми изтича. За момент сякаш виждах цялата вселена. Лежах по гръб, а над мен имаше само една звезда и той, все така държащ ножа. Обезумял. Уличната лампа над нас угасна. Угаснах и аз. Така и не се прибрах от работа.

- Гледах отстрани неосъзнаваща какво се случва, успях да викна полиция и линейка, но беше късно. После чувах за случая по новините. Със седмици виждах красивото и лице, което застина в онази скръбна вечер пред мен, на същия адрес от бележката. От новините разбрах и името и-Ева.