Писмо от Кристин

Носталгията е болестно състояние. Заразяваш се като придаваш смисъл там, където го няма. Симптомите се състоят в загубата на твоя собствен.
Носталгията те държи буден и те къпе в студена вода. И аз съм носталгична, разболяна и в голяма степен самотна.

Мразя нова година, мразя суетата, фойерверките, "шампанското" дето струва лев и шийсет и се прави в индустриално мазе. Мразя безбройните на-здрави-ци произнесени от болно общество. И скапаната реч на президента. Или фактът, че думата се дава на политици в пъти повече, отколкото на писатели. Ние уж все имаме какво да кажем, а се оказва, че всъщност имаме какво да си премълчим. Като псувните към висшестоящи или първото "обичам те", което стискаме между зъбите си, за да боли по-малко от липсата на отговор.
Меланхолията е. Тъмносиньото и ежедневие, заключено в образа на разплакана жена на средна възраст, която пие бърбън от чаша за кафе. То е сила по-голяма от всички нас, сила, която ни прави безкрайно малки. Ние сме мравки в сянката на всеобщата тъга, с която сякаш се раждаме. Закодирана е в гените ни, никога няма да се измъкнем и това е най-красивата истина от всички грозни истини.
И сега, докато отпивам кубчетата лед на прилива на носталгията виждам по-ясно от всякога защо не мога да бъда това, което искам; защо не можем да бъдем това, което искаме.
Не е, защото не го искаме достатъчно.
Не е, защото не сме го заслужили още.
Не е, защото така е писано.
Не е, въпрос на карма.
Не е, защото някъде маха пеперуда, някъде танцува луда жена, някъде има торнадо-не.
Не мога да бъда това, което искам да бъда, защото никога не съм знаела какво искам да бъда.

Може би в хартата на човешките права трябва да се включи правото да бъдеш тъжен. Екзистенциално и вечно. Да спре да ни се натяква как трябва да сме щастливи или как всичко ще е по-добре утре или догодина. Мразя "догодина". Маразя "утре". Защо ми е пространство пълно с надежда и бъдеще? Аз искам моята зона на обич и минало.
Носталгията ме връща към първото падане на млечен зъб и първото падане от колело. Носталгията се разхожда още по улиците на Видин докато група хлапаци я задминават с лонгбордове. Носталгията наблюдава целувката на двама души, които никога няма да се видят повече, на мадридски площад, покрай който всичко се движи безкрайно бързо, макар точно на него времето да е спряло. Носталгията е и мъж, и жена. Толкова човечна, но и обезличена, бездушна, празна.
Не по-малко е болката от всичко, което знаеш, че няма да се случи, но си мечтал и почти предвкусвал. Носталгията включва разочарованието, от неща, които още не са се случили или чувствата, които изпитваме, когато едни случки страшно много приличат на други.
Носталгията плува смело под морското равнище, но се дави в малки чаши. Тя чупи, блъска, мрази, обича, гори, бяга, напуска, понякога дори забравя. Но най-често просто мълчи, гледа, спотайва се, помни...и жигосва. Бележи те завинаги, та дори евентуално да си тръгне, лесно да намери път обратно към теб.

И сега, както и след 24, и след 168, и след 8760 часа ще седя сама и ще гледам вътре в себе си, до колкото мога. Сигурно пак ще пукам кост по кост каквото ми попадне в тялото ми, ще дишам на пресекулки, може би ще ми е студено, може би горещо, но най-вероятно ще ми е просто дъждовно, вечно дъждовно. Ще гледам и наоколо, и през прозореца, и в другите. Ще гледам в книги и екрани и ще се влюбвам и изгубвам в непосетени улици, сълзливи монолози от оголените души на френското кино, онези хубави джаз песни, които те дърпат към време, в което никога не си живял, но помниш толкова добре и можеш да познаеш звукът му, вкусът му, дъхът му навсякъде.

Над всичко изплува само един урок. Обичай с пълно сърце, защото ако си меланхолик никога няма утре. Затова не знаем какви искаме да бъдем. Ослажда ни се да мислим за това какви са били хората преди нас. Хора, които не познаваме и не можем да срещнем, но с които се асоциираме така добре, че не можем да бъдем сигурни дали не са се преродили именно в нашето тяло. Всяка следваща година обаче ни отдалечава от времето, в което душата ни е закотвена.

Болестно състояние е, наречете ме луда. Симптомите променят трайно поведението на човек, изпращат го в дълбокия космос, хвърлят го в безтегловност и го карат напълно да губи почвата под краката си. Но моля разберете за мен и моята носталгия следното: не искаме да се лекуваме.

Последен разказ

В този, както и във всички останали случаи, в които знаех, че няма как да получа това, което искам, в душата ми се настани хлад. Мраз.
Мразът и омразата имат толкова много помежду си и ето, че сега чувствам и двете. Докато пуша на малката тераса и тръскам цигарата си, пепелта се разхвърча навсякъде, в един момент сякаш започва да пада от небето. След секунда осъзнавам, че наистина е така-вали сняг. Вятъра го вика, хваща го и го завихря и започва да го изпраща право в лицето ми. Снежинките срещат бузите ми и се разтапят.
Мисля си.
Предполагам, че като човешко същество това трябва да е основната ми функция. Да мисля и чрез мисълта си да строя, да градя, да се извисявам. Само дето моите мисли ме разрушават и пак съм оставена да се чувствам никой и нищо.
Чувството на “никак” е по-дълбоко и пагубно от чувството на мраз. Подобно на студа омразата, ако не е там прекалено дълго разбира се, просто полепва по кожата ти и ти е обвивка, но не е непробиваема, може да се махне, да се изчисти, да се поправи.
Аз мога ли да се поправя?
Отпивам последната глътка от кафето си. Вече е изстинало. Гадно е. Също като първата ми глътка кафе някога. Тогава то имаше вкус на омраза. Сега има вкус на мен.
Ти си това, което ядеш. Или пиеш?
Ще ми се да не бях продукт на миналото си. Ще ми се да бях това, което ям, а не това, което ме изяжда отвътре. Пак щях да съм боклук, но по-малко. Всеки един човек, който е посегнал към душата ми, особено ако е бил непредвиден и неканен, е започнал да взима, оказва се, много повече, отколкото му се полага. От една страна, защото аз позволявам, от друга, защото всички сме така огладнели да ни се дава.
Възползваме се от любов, която нямаме, която не можем да върнем, която не ни принадлежи.
Не искам да е насилено. Не искам да ни боли, не искам да се сърдим, караме, мразим. То така или иначе, това са лесните варианти. Друго е да се сбогуваш с егоизма и да дадеш нещо на някого. Но предполагам не можем или не трябва, или не е сега момента и всякакви други извинения и оправдания.
Прости ми. Просто не искам да давам повече по много. Страх ме е.
Не знам как или защо те обикнах. На моменти, повярвай, наистина изглеждаше сякаш е взаимно и това ме подлъга да се саморазруша. Винаги, срещайки огледална душа, се разпадам на съставните си части и започвам с малкото си останало съзнание да ги обикалям, да ги преподреждам, да се опитвам да ги преподредя. Да се опитвам.
А огледалото е криво.
Но дори да се подредя перфектно ти ще си останеш хаос. Това за мен не е проблем, но за теб сякаш ще бъде. Тежи ми така. Сигурно и на теб ще дотегне. А не искам да е тежко. Особено за теб.
Мисля си. А искам просто да спра да мисля. Да сваля всички филтри, зашити пред устата ми и в гърлото ми. Да се освободя от себе си. Виж, такава съм тъпачка.
Толкова много думи изписах, а още не съм ти казала, че те обичам.
Но стига и от това. Не трябва. Не искам. Не мога.
Отивам пак на терасата. Дано да не стопя снега.

Pandora