Пречупване

В този студен ноемврийски понеделник последното нещо, което исках да правя е да излизам от нас. Но, уви, налагаше се. Все някой трябва да изкарва пари. Автобусът беше застинал неподвижно зад огромната колона от коли, която чакаше светофара отново да смени цвета си. Капките дъжд вместо поетично да се търкалят по прозореца директно влизаха през стария ръждясал таван на автобуса.

София-град-душеяд.

Бях се облегнала на мръсната, вмирисана седалка и се опитвах да се концентрирам в нещо различно от двете мисли, които прогаряха съзнанието ми-едната, колко много искам да се прибера, а другата, колко много искам да го видя отново.

По принцип той се возеше със същата автобусна линия и се качваше на предходната спирка, която сега отминавахме, всеки ден в един и същи час. Подозирах, че работи близо до мен в някоя от тези потискащи стъклени офис-сгради. Но къде ли беше сега?
Все тая. И без друго нямаше да го заговоря. Какво имам да си кажа с един непознат? А е толкова студено и мрачно...

В последните седмици бях все така потънала в работа и не спях добре. Добрите стари кошмари се завърнаха с пълна сила и всяка нощ виждах едно и също:
Хубав летен ден, опитвам се да стигна до дома на родителите си в родния ми град, хващам една улица, по която се стига напряко, но стъпя ли на нея започвам да се движа адски бавно, а всичко около мен-да става бързо. Стъмва се преди да съм се усетила и иззад дърветата по тротоарите излизат стотици хора, един по един. Те всички се усмихват и в началото изглеждат добронамерени, но изведнъж започват да се смеят зловещо, повечето от тях вадят ножове или други видове хладно оръжие. Други крещят след мен и ме викат по име. Аз се опитвам да тичам, но всичко е толкова тягостно и бавно, сякаш към краката ми са завързани тежести. В момента, в който стигам края на улицата се появява ярка светлина и всичко изчева. Събуждам се обляна в пот и сълзи.

Подсъзнателно всеки ден в автобуса, на път за работа, се опитвах да осмисля този повтарящ се сън. Защо всеки път избирам пряката улица, знаейки, че не е безопасна? Какви са тези хора? Светлината накрая какво символизира? И всеки ден, отивайки към работа виждах този човек да се качва в автобуса и забравях за този и всички други кошмари, които някога съм имала. Без причина, той носеше в душата ми ненадейно спокойствие.

Автобусът рязко наби спирачки. Чуха се множество клаксони и се подхвърлиха псувни. Типично. Една леличка изцъка недоволно, като че ли тя щеше да се справи по-добре с управлението на тоя изгнил рейс.

Душевад.

Ето я следващата спирка. До работа ми остават едва около 10 минути път. Нямам търпение да сляза. Неочаквано обаче нещо разми тази мисъл. Мъжът от автобуса се качи, целият измокрен, с много кални обувки, а и раницата му явно преди малко се бе скъсала-носеше я в ръка, но въпреки това неговото изражение бе безкрайно приветливо и спокойно. Той се приближи към мен.

-Свободно ли е? - попита.

Кимнах. Изведнъж забравих всички думи, които знам, но пък за момент забравих и всичките си ежедневни проблеми.

Денят и нощта спряха да ме преследват и се облегнах още веднъж на седалката, този път без капка напрежение в мускулите си.

След малко усетих, че той ме гледа. Огледах го и аз. Имаше лунички, повече в лявата половина на лицето, тъмни очи, но светъл поглед, леко чуплива коса, сега влажна. Понечих да кажа нещо, но думите се блъскаха в зъбите ми и се оттласкаваха с метри назад, падаха обратно по целия ми въздухопровод и потъваха в белите ми дробове.

Той обаче ме изпревари:

-Някога имала ли сте чувството, че докато вървите краката ви натежават и потъвате в земята?

Преди дори да понеча да отговоря той подаде ръката си.

- Азраел, приятно ми е.

Хванах ръката му и това е последното нещо, което си спомням преди катастрофата. Кой ли го беше кръстил на ангела на смъртта?

Paradox
Христина Тодорова

Направо, вляво и надолу

Стаята беше изпълнена със смесения мирис на пръдня и пот, слънцето печеше и не щадеше потящите се, а пърдящият Никола не щадеше нас. 

Госпожата по рисуване усети миризмата и зададе логичния за ситуацията въпрос: Кой го направи?

 А в този момент си мисля колко ми се пуши, усещам кутията цигари в джоба ми, вече си мечтая за това как ще изляза от стаята, после направо по коридора, вдясно, излизам от даскало, свивам в ляво и надолу ще видя…

Върху празния лист на чина се спусна ръка, предизвикваща силен шум, който ме изкара от представата ми за мечтаната цигара в този горещ ден.

“Защо не рисуваш?”

Не ми се рисува.

“А какво ти се прави?”

Нищо.

А само как ми се пуши, учителката ме гледа тъпо, въздуха се изпълва с гнева и, миризмата на пот и пръдня, примесен и с лек мирис на трева. Щом някой си свива значи до края на часа остават максимум десет минути, а ако този някой е от по-опитните даже 5. Тогава чувам:

“До края на часа да си нарисувал нещо!”

Рисувам цигара и кафе, понеже за това си мисля, на фон е лятното слънце и морето. Пуши ми се. Груба скица за 5 минути. Звънецът все още не бие, моля момичето зад мен за боя, Ивана се казва тя, няма значение, пуши ми се. Грубо разнасям по листа боя, цветовете се смесват, не ме интересува, пуши ми се. Госпожата ме гледа, усмихва се, звънецът бие, ставам.

“Стой!”-чувам зад себе си. Какво още иска?

А на мен  ми се пуши, мамка му, гледам през нея.

“Много е красиво.”

Излизам, не се сдържам, бръквам за цигарите-паднали са, връщам се в стаята. Госпожата ги държи в ръка.

“Вредно е.”

Знам, може ли да ми ги дадете.

“Защо, за да се тровиш?”

Мой проблем си е.

“Аз се тровя, но ти не трябва.”

А защо Вие може да се тровите, а аз не?

“Няма да ти отговоря и няма да ти ги върна.”

Но въпреки това-мои са.

Замислям се, че не трябва да държиш такъв тон на възрастен човек, но мамка му, пуши ми се.

“Е и? Ваще ти дават пари, на тях ще ги дам, техни са.”

Това са си моите пари, на мен трябва да ги върнете.

“Ето ти една и излизай от стаята. Другите ще ги получиш при следващата рисунка.”

Взех цигарата, така и не получих останалите, след 2 дена вече ги беше изшушила, но точно тогава нямаше значение за мен. Слизах бясно по стълбите с едната цигара в уста. Въртеше ми се едно и също в главата-мисълта за цигарата и още една. 

Запалих. Остана само другата мисъл...
И ето я пред мен, нея ,това за което чаках цял час. Да я видя, как тялото и гори под слънцето. Чаках толкова много време просто за да пушим заедно. За пет минути, през които да я целуна пет пъти за любов, да я прегърна три пъти за щастие и веднъж да и кажа “здрасти” и още веднъж “чао”. И двата пъти да съм изпълнен с радост. Първият път, че я виждам, вторият-че съм я видял.

Не ми се пуши. Не цигарите са моето бягство от реалността, а тя. Но има един проблем.
Твърде често бягам.

автор: Идиот в хаоса

редакция: Христина Тодорова