В живота на всеки българин...не-на всеки човек от Балканите идва моментът, в който той открива благостта на вълшебния елексир на живота - ракията. При мен този момент дойде, когато бях на 19 - не бях нито първия, нито последния от моите другари за маса и под маса, който да топва устни в парещата магическа вода. Обстоятелствата около това събитие бяха съвсем нормални, но това, което не знаех, че ще последва е защо изобщо ви разказвам тази история.
И така. Бяхме последна година в гимназията, беше краят на февруари и нашият приятел - Самуил (по прякор "Докторчето") скоро щеше да отпразнува рождения си ден, както му подобаваше с велик запой, на който бяха поканени знайни и незнайни войни от цялата околия. Мястото на събитието ще запазя в тайна, но мисля, че е важно да се отбележи, че там, по-добро нещо от това да пиеш не можеш да правиш.
Както казах много и различни бяха гостите там - някои бяха интелектуалци, а други...не баш. Имаше откровени бъдещи алкохолици и абсолютни въздържатели. Някои бяха тихи, а други засмукваха всичкия кислород в стаята в белите си дробове и изваждаха от телата си най-различни звуци. Случваха се по някоя друга песен и танц, някой интелектуален разговор, бърз разбор на смисъла на живота, а понякога се говореше и за Юнг, но само ако Срацимир беше там. Томи - Електрошока пък ни говори за наука.
Имаше и едни двама - същински анимациони герои, ама все едно озвучавани от бургаски батки.
Понеже Докторчето си беше парче барман имаше всякакви изкушения, в различни цветове и форми, лъскави бутилки, наредени една до друга, като Великата Балканска стена, от която искаш да извървиш всяка крачка-както следва-първо на два крака, а после на четири. Още през вечерта можех да предвкуся утре-сутрешното главоболие, което надничаше зад ъгъла и ми се усмихваше под формата на текила шотове.
Честно казано не знаех какво ми се пие-не и беше времето на бирата, макар пивка и утоляваща жаждата, не ми се пиеше и от сладките плодове на лозата; за водка и уиски дори не искам да говорим, макар те да бяха точния градус, който му трябва на човек, за да се сгрее в този така студен месец февруари. И тогава, изневиделица отнякъде, в невзрачна пластмасова бутилка се появи тя-домашната сливова.
Потръпнах. Нима това беше тя?! Не бях подготвен за това, което следваше, но в крайна сметка кой ли изобщо някога беше готов за каквото и да е?
А това, което предстоеше е трудно да се опише с думи. Не беше събитие. Не беше дори чувство. Беше прозрение, дори поредица от прозрения, до които можеше никога да не достигна, ако не беше тази съдбовна вечер, приятната компания и шишето ракия.
Огнището топли като нищо друго - въглищата и дървата в свещената си прегръдка могат да сгреят всяка кост от тялото ти, да разширят всеки кръвоносен съд, да запалят душичката ти и да те накарат да изпиташ комфорт, който може да се сравни само с две неща: майчината милувка за малкото дете и ракията, за големия човек. И ето ни и нас с Китка - повява към нас топлина от климатик и разговор, но нищо, нищо не отваря така човешката душа и благата приказка, както 100 грама ракия.
Моята приятелка Китка беше най-смелият боец, когато ставаше дума за ракията - отмяташе коса с едната ръка, хващаше чашата с другата и започваше деликатно и многократно да дегустира божествения сок. Тя, може би първа преди всички ни, беше прозряла онова, за което други още не бяха готови, а именно колко е хубаво да се пие домашна ракия. Не пие често и не пие без повод. Цени поводите, мира и добрия тон между човеците. Макар и студена на пръв поглед, Китка е всъщност една магия с топла, понякога дори гореща кръв. Проницателна е и направо смущаващо (за някои от околните) умна.
Та седнахме с Ктика в онази студена февруарска вечер, до нас бяха и Малечка, и Пицаря, Чужденецът, че дори и тихата стъпка (Мона). Неразделните Майсторката и мис Дейзи и разбира се самият той-Доктора. Странникът вече не идваше с нас на запои, което беше жалко, защото неговите спонтанни и остри коментари можеха да те разсмеят до сълзи.
Почти всички се впуснаха в среднощна, залитаща игра на Туистър, но аз реших, че ще остана с Чужденеца и Китка. С тях беше изключително благо да водим нелепи разговори за бъдеще и минало. Разказвахме си за местата, на които сме били и за тези, на които искаме да бъдем, говорихме за музика, за картини, за вселени. Чужденеца говореше за една дъга в Америка. Или пък бяха две. Китка говореше за някаква гадна супа някъде из централна Европа. И всички пътувахме заедно в отделните си спомени.
Тогава се открих. 19-годишен келеш, пишещ разпилени стихове за красиви момичета, крадени милувки и тъга, сега бях вече Поет, захапал цигара в левия край на устата си, в дясната ръка, хванал молив, сега рисувах, рисувах с думи красивата къдрава коса на Китка, широката бяла усмивка на Чужденеца, рисувах младостта и алкохолът нямаше никакво значение, макар изпаренията му да бяха навсякъде, премесени с никотин и съвсем малко от канабинола на Срацимир.
Рисувах залеза, рисувах изгрева, рисувах онова, което нямах, онова, за което копнеех. Сбъдвах младостта си и я горях в една и съща строфа. Рисувах теб, рисувах четящия без дори да го познавам, рисувах обичта и най-накрая не чувствах всичко през и след болката, а през благодарността, на първо място моята новооткрита благодарност. Не знам дали ферментиралите, сварени в казан, сливи бяха причината за тези прозрения или пък чистите души на моите приятели, но те ме научиха как да обичам. И макар това да беше дълъг процес, в тази една нощ всичко се нареди, не веднъж завинаги, но стана смислено за няколко велики минути. И бяхме цяло. И ние бяхме градусът, ние бяхме всичката топлина в света.
