издигаща се до небето,
свива моята зеница,
пада обратно на пода и ето-
че потъвам в размисли аз,
в главата си тихо се смея,
а прояждащата ме отвън тишина,
много по-шумно вилнее.
Така минава деня
и аз минавам през него,
все така бавно, но трепетно,
все така малка в очите на времето
Угасващият плам на любовта ни
изтръпва по бледите ни кожи.
Някой ден ще ни изнесат в чували,
някой ден ще сме невъзможни.
И няма дух, и няма тяло-
ще се гледаме в празно огледало,
ще крещим докато не останем пак без глас,
без дъх, без струни, без баланс...
Слънцето се скрива зад оградата
на високата, голяма къща.
Вече сме част от стадото-
седнали на бордюра, намръщени.
Това не са думи да ги прочетеш,
това е карта на съкровище.
Някой ден ще установиш с огромен интерес,
Че има свят отвъд твоето леговище.
И като видиш думите ми пред себе си,
като те покрият с бяла завивка,
като сложат шапка на темето
и изкривят студената уста във фалшива усмивка-
не тъжи за всичко минало,
не плачи за всичко свое,
открий се в отразена светлина,
окъпи се във вечната неволя.
